Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Не, Вратата на съдбата.

— Съдбата! Сякаш символизира онова, което се случи на Айзак. Вратата на съдбата… Вратата на нашата градина…

— Тапънс, не се вживявай толкова.

— Не знам защо така се получава — промърмори тя. — Просто тази аналогия изникна в съзнанието ми.

Томи я погледна озадачено и поклати глава.

— „Лястовиче гнездо“ е красиво име — отбеляза тя. — По-скоро ще стане някой ден.

— Много странни мисли се въртят в главата ти, Тапънс.

— „… която сякаш като птица пърха…“ Може би някой ден и тук ще стане така…

Двамата наближиха къщата и видяха, че пред входната врата стои жена.

— Чудя се коя ли е тази? — промърмори Томи.

— Виждала съм я преди — спомни си Тапънс, — но в момента не се сещам коя е. Струва ми се, че е от семейството на Айзак. Знаеш ли, те всички живеят в една малка къща. Три-четири момчета, тази жена и едно момиче. Но може и да греша.

Жената ги забеляза и тръгна насреща им.

— Вие сте мисис Бересфорд, нали? — попита тя, гледайки Тапънс.

— Да.

— Мисля, че не ме познавате. Аз съм снахата на Айзак. Вдовица съм на сина му Стивън. Той почина при катастрофа. С един от онези големи камиони. Случи се недалеч оттук. Преди шест години. Исках… да поговоря с вас. С вас и съпруга ви — тя погледна към Томи. — Изпратихте цветя за погребението, нали? Айзак поддържаше градината ви.

— Да, той работеше тук — каза Тапънс. — Такава трагедия.

— Дойдох да ви благодаря. Цветята бяха много красиви. И толкова много.

— Счетохме, че е наш дълг да го направим — продължи Тапънс, — защото Айзак толкова ни помогна при настаняването в къщата. Показваше ни кое къде се държи и така нататък. От него научих много за тънкостите на градинарството.

— Да, той си разбираше от работата. Вече не беше много издръжлив, защото бе доста стар, но не се отказваше. Страдаше от лумбаго, което му пречеше да работи пълноценно.

— Беше много любезен и отзивчив — каза Тапънс. — Знаеше много за хората, които са живели тук и ни разказваше.

— Наистина доста неща знаеше. Семейството му е живеело и работило тук. И знаят доста за историята на селото. За някои неща само са чували, не са били преки очевидци. Е, мадам, няма да ви задържам. Дойдох само, за да ви изкажа благодарността си.

— Много мило от ваша страна. И аз ви благодаря.

— Сигурно ще наемете някой друг да поддържа градината ви?

— Да. Ние самите не разбираме много. А вие… — Тапънс се поколеба, защото усети, че може би ще каже нещо нетактично. — Може би ще ни препоръчате някой?

— Не мога веднага да се сетя, но ще го имам предвид. Ще изпратя Хенри да ви съобщи, ако ми дойде наум за някого. Приятен ден.

— Как беше фамилията на Айзак? Не си я спомням — попита Томи, когато влязоха в къщата.

— Айзак Бодликот.

— Значи това беше мисис Бодликот, така ли?

— Да. Има двама или трима сина и една дъщеря и всички живеят заедно. Къщата им е надолу по Марштън Роуд. Мислиш ли, че знае кой го е убил? — попита Тапънс.

— Едва ли — отвърна Томи. — Поне по нищо не й пролича.

— Трудно ми е да си представя какво значи да ти проличи.

— Според мен тя дойде да благодари за цветята. Не ми заприлича на човек, обзет от желание за отмъщение. Дори си мисля, че ако беше така, щеше да ни го каже.

— А може и да не ни го каже — рече замислено Тапънс и тръгна нагоре по стълбите.

На следващата сутрин Тапънс водеше оживен разговор с един електротехник. Той току-що бе дошъл, за да поправи онова, което тя считаше, че предния път е извършил крайно незадоволително. Точно в този момент Албърт я прекъсна:

— Едно момче иска да говори с вас, мадам.

— Как се казва?

— Не го попитах.

Тапънс грабна шапката си, нахлупи я на главата си и слезе по стълбите.

Пред вратата стоеше едно момче на дванайсет-тринайсет години. Изглеждаше доста притеснено и пристъпваше от крак на крак.

— Надявам се нямате нищо против, че ви безпокоя — каза то.

— Сега ще се сетя. Ти си Хенри Бодликот, нали? — попита Тапънс.

— Точно така. Той ми беше… той май ми се падаше чичо. Имам предвид онзи, заради когото ходихте вчера на предварителното следствие. Аз самият никога преди не съм присъствал.

Тапънс едва се въздържа да не го попита дали му е харесало. Стори й се, че той не би се поколебал да й разкаже какво удоволствие е изпитал от следствието.

— Беше истинска трагедия, нали? — каза тя. — Много тъжно.

— Е, той беше стар — отбеляза Хенри. — Едва ли му оставаше още много. Есенно време много кашляше. Държеше ни будни по цяла нощ. Дойдох да попитам дали имате нужда да ви се свърши някоя работа. Разбрах… всъщност някой ми каза… че сте имали марули, които трябвало да се разредят. И си помислих, че може би ще поискате аз да го свърша. Зная точно къде са, защото понякога идвах да си приказваме със стария Айзи, докато работеше тук. Мога да го направя, ако искате.