Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Тези са ключовете на Линдоп — обяви той. — Един от това семейство беше градинар тук, а преди това бил плетач на кошници. Не го биваше за нищо. Ако искате да влезете в Кей-Кей…

— О, да — каза с надежда в гласа си Тапънс. — Много бих искала да я разгледам. А как точно се пише?

— Кое как се пише?

— Кей-Кей. Само с две букви ли, КК?

— Не. Струва ми се, че беше по-различно. Мисля, че бяха две чужди думички. Май си спомням. Кей-Кей или пък Кеи-Кеи. Така или иначе произнасяха го Кей-Кей. Мисля, че е японска дума.

— Да не би тук да са живели и японци?

— Ами! Няма такова нещо. Имаше чужденци, но не бяха японци.

Айзак сложи малко масло, което намери в бараката на най-ръждясалия от ключовете. То подейства вълшебно. Айзак го пъхна в ключалката и го превъртя. Разнесе се стържещ звук, но вратата се отвори и двамата с Тапънс влязоха вътре.

— Ето. Май няма нищо друго освен боклуци — рече той, очевидно безразличен към предметите вътре.

— Това конче е много красиво! — възкликна Тапънс.

— Това е Макилда — съобщи Айзак.

— Мак-илда? — повтори Тапънс.

— Да. Женско име. Една от кралиците се е казвала така. Някой каза, че била жената на Уилям Завоевателя, но ми се струва, че нещо се беше объркал. Кончето е от Америка. Американският кръстник го донесе на едно от децата.

— На едно от…

— Едно от децата на семейство Басингтън. Те бяха преди Паркинсон. О, май ги обърках. Вече не си спомням. Ама май съвсем е ръждясало.

Тапънс се сети, че името на кралицата, а значи и на кончето беше Матилда. Въпреки ръждата то изглеждаше добре. Беше с размерите почти на истинско конче. От гривата му бяха останали само няколко косъма. Едното му ухо бе счупено. Изглежда някога цветът му е бил сив. Краката му обаче си бяха здрави, но опашката бе съвсем излиняла.

— Не прилича на нито едно люлеещо се конче, което съм виждала досега — рече изненадано Тапънс.

— Не, нали? — кимна Айзак. — Другите се клатят напред-назад, а този тук, виждате ли, сякаш подскача. Ето, първо предните крака се вдигат. Хоп! После задните. Виждате ли колко е интересно? Ако се кача, мога да ви покажа…

— Внимавайте — посъветва го Тапънс. — Може да има някой стърчащ пирон, който да ви одере или може да паднете.

— Ами! Яздил съм Матилда преди петдесет или шейсет години, но още си спомням как става. Знаете ли, все още си го бива. Не се е разпаднало.

С рязко и неочаквано, почти акробатично движение, той яхна Матилда. Кончето се придвижи напред, после назад.

— Върви, а?

— Да, наистина върви — изненада се Тапънс.

— Да знаете колко им харесваше! Мис Джени го яздеше по цял ден.

— Коя е мис Джени?

— Най-голямата. На нея й го подари кръстника. И Възлюблената.

Тапънс го погледна въпросително. Тя не знаеше за кой предмет от намиращите се в Кей-Кей се отнася това наименование.

— Разбирате ли, така й казват. Онази каручка с малкото конче в ъгъла. Мис Памела се возеше на нея надолу по хълма. Тя беше много сериозно дете. Качваше се нагоре по хълма, после слагаше краката си тук, виждате ли, има педали, но сега не работят, и така тя се качваше горе на хълма и после се спускаше надолу, а като спирачки ползваше краката си. Доста често се прекатурваше в треволяка.

— Не звучи много приятно, искам да кажа, да се прекатуриш в треволяка — рече Тапънс.

— Е, тя можеше да спре преди да падне. Беше упорито момиче. Правеше го по три-четири часа на ден. Тогава оправях лехите за розите и често я наблюдавах как се спуска по хълма. Не съм говорил с нея, защото тя не обичаше да я заговарят. Искаше да продължи с това, с което се е захванала.

— И с какво се е била захванала? — полюбопитства Тапънс, защото изведнъж мис Памела й се стори по-интересна от мис Джени.

— Ами не знам. Понякога казваше, че е принцеса, която бяга, а понякога че е Мери, кралицата на… Ирландия или Шотландия.

— Мери, кралицата на Шотландия — помогна му Тапънс.

— Да, така беше. Тя май заминала или избягала… Отишла в някакъв замък, не му помня името.

— Разбирам. Значи Памела си е мислила, че е Мери, кралицата на Шотландия, която бяга от враговете си, така ли?

— Точно така. Щяла да се хвърли в краката на кралица Елизабет и да проси за милост, но аз не мисля, че кралица Елизабет е била много милостива.

— Да, много интересно — опита се да скрие разочарованието си Тапънс. — А как беше фамилията на това семейство?

— Листърс.

— Чували ли сте нещо за някоя си Мери Джордан?

— Аха, знам за коя ми говорите. Не. Била е преди мен тук. Имате предвид германската шпионка, нали?