Александра Маринина - Неволна убийца

Родителите на Настя се бяха развели още когато тя едва бе навършила годинка. Тя искрено и силно обикна новия съпруг на майка си, казваше му татко, с родния си баща се чуваха от време на време по телефона и рядко се виждаха. Когато на баща й се роди син от втория брак, Настя беше на осем години, не проявяваше никакъв интерес към брат си и никога не беше го виждала, само от вежливост питаше баща си за него. И не щеш ли, днес той се обади и помоли за разрешение да дойде.

Висок слаб блондин с безцветно неизразително лице, светли очи и възрижави мустаци, облечен в скъп костюм с жилетка, той изглеждаше самоуверен и преуспял. И освен това — богат. На Настя й се свидеше времето за него, вече две седмици тя залягаше над анализа на неразкритите убийства, работата не вървеше гладко, току се закучваше, затова посещението на роднината й се струваше неуместно и предварително я бе раздразнило. Но тя разбираше, че не може да му откаже: може би човекът наистина се нуждае от помощ. Все пак брат е, макар и наполовина, но пък едната му половина й е родна.

— Обаче ние с тебе страшно си приличаме — усмихна се тя, докато се мъчеше да изглади смущението от първите минути. — Сигурно и двамата сме се метнали на татко. Вярно, ти си по-млад. Навърши ли вече двайсет и шест?

— Миналия месец — кимна Александър.

— Женен ли си?

— Да, скоро ще станат четири години.

— Имаш ли деца?

— Момиче, Катенка — нежно произнесе той и веднага се разбра колко обича своята Катенка.

— Саша, извинявай, но времето доста ме притиска, затова хайде веднага да минем на въпроса, съгласен? — предложи тя без заобикалки, като сметна, че реверансите дотук бяха достатъчни.

— Да, разбира се, разбира се.

Саша изведнъж млъкна, явно не знаеше как да започне. Пръстите му нервно пробягаха по вратовръзката, поспряха върху копчетата на сакото и се укротиха.

— Та какви проблеми имаш, казваш?

— Имам любовница — внезапно изтърси той.

— Е, и?

— Струва ми се, че има нещо не в ред с нея.

— В какъв смисъл? — намръщи се Настя, вече готова да изслуша някаква сърцераздирателна глупост, която няма никакво отношение към милиционерските грижи.

— По-добре да започна от самото начало. С нея се запознахме преди около два месеца. А напоследък с хората, у които сме ходили заедно, започнаха да се случват неприятни неща. И аз се страхувам, че това е свързано с нея.

— Не, драги, не успя да започнеш от самото начало — засмя се Настя. — Я да опитам аз. Има ли си име твоето момиче?

— Даша. Сундиева — уточни той.

— Години?

— Деветнайсет. Скоро ще навърши двайсет.

— Работи ли нещо?

— Щандистка е в магазин „Орион“, в отдела за дамско облекло. И учи в Хуманитарния университет, иска да стане визажистка.

— Охо-о! — възкликна Настя. — Много модерна специалност. Но къде се запозна с нея?

— В магазина. Купувах костюм за жена си…

— Банално до зъбобол — беше нейният коментар. — Как се развиха събитията по-нататък?

— Както става обикновено. Поканих я на обяд, на другия ден — на вечеря.

— Да де, и на третия ден — заедно да се събудите и да закусите. Веднага ли започна да я водиш у приятели?

— Не, след две-три седмици.

— Защо не веднага? — попита Настя, изключи чайника и отвори кутията с кафе.

— Изчаквах, исках да съм сигурен, че това няма да приключи след ден-два. Не обичам приятелите ми да приказват, че ме е зарязала поредната хубавица.

— А тя хубавица ли е? — заинтересува се Настя, докато разрязваше пакета бисквити.

Откъм другата стая се чу бръмченето на работещия принтер. Льошка е заел компютъра, работи си човекът, а тя си губи времето за някакви глупости. Не обичал, видите ли, да го зарязват хубавици! Не се забърквай с хубавици, тогава няма да те зарязват.

— Даша е много красива — спокойно отговори брат й, без да обръща внимание на саркастичния тон на Настя.

— Дай сега да свържем всичко с календара — помоли тя. — Кога се запознахте?

— В края на август.

— А по-точно?

— Жена ми има рожден ден на 23-и. Значи на 19-и или 20-и.

— Кога за пръв път отидохте на гости у приятелите ти?

— Ами… някъде към средата на септември.

— „Някъде“ не ми върши работа. Дай да уточним. Защо изобщо реши да я заведеш на гости?

— Когато се срещнахме въпросния ден, оказа се, че квартирата, на която бях разчитал е заета. Нямаше къде да вървим, та се обадих на един приятел, самопоканих се на кафе.

— Значи приятелят се оказа тактичен?

— Разбира се.

Саша ни най-малко не се смути. Държеше се като пред лекар, когато при прегледа човек не вижда нищо срамно или неприлично.