Александра Маринина - Неволна убийца

Мадамата излезе на „Таганска-радиална“ и щом слезе от ескалатора, отиде до милиционера, който дежуреше в метрото. Каза му няколко думи и му подаде листчето, откъснато от бележника още във вагона. Игор изстина. Нима все пак е милицайка? Милиционерът пъхна листчето в джоба си и й кимна мързеливо.

Ерохин излезе след нея на улицата. Мадамата се огледа и се затича към спрялата до тротоара кола. Игор запомни номера, върна се в метрото и се втурна към един телефон автомат.

— Замина с кола, но преди това предаде на един милиционер някаква бележка — съобщи той. — С нея имаше и втори човек, забелязах го навреме и пратих след него Сурик.

— На всяка цена вземи бележката — чу в отговор. — Прави каквото щеш, обаче я вземи, преди да е отишла по-нататък.

Застанал край касата, Игор наблюдаваше милиционера и размисляше как да вземе тази проклета бележка. Милиционерът си стоеше спокойно и по всичко личеше, че не смята веднага да хуква нанякъде и да предава съобщението. Сигурно някой трябваше да дойде за бележката. Налагаше се да побърза, докато не се е случило това. Но какво да предприеме? Дали да не отиде при хлапака и да изиграе един сърдечен пристъп? Да се облегне на него, да го прегърне по-здраво и да измъкне листчето от джоба му? Не, няма да мине. За това трябва да си професионален „петляркаджия“, джебчия, да имаш навици.

Игор нямаше такива навици. Какво друго да измисли? Да се престори на човека, за когото е предназначена бележката? Рисковано. Може да не уцели и само да стане по-лошо. Ами да опита нещо още по-просто? Като му гледаше муцунката, момчето беше съвсем зелено, неопитно, глупаче. Значи сиромашко. Какво ще лови с мизерната си милицайска заплатка? Я какви са му розови бузките, сигурно едва завчера е започнало да се бръсне. Игор имаше у себе си петстотин долара, козленцето не би устояло на такава сума.

Игор бързо излезе на улицата и се огледа. Вдясно от метрото започваше ограден строеж. Портата естествено беше заключена, но той лесно намери откъртена дъска — вход към затворената територия. Върна се в метрото и бързо отиде при младичкия милиционер.

— Другарю сержант — развълнувано заприказва Ерохин, — там, на строежа, май убиват човек. А на улицата няма нито един милиционер! Моля ви, елате с мен.

Милиционерът му повярва веднага. Ерохин дори не беше очаквал, че ще стане толкова бързо, дори се беше подготвил да го придумва.

— Къде? — попита милиционерът, като гледаше внушителния катинар на желязната порта.

— Има една откъртена дъска, може да се промушим. — Игор посочи с ръка надясно и го повлече за ръкава. Милиционерът влезе на територията на строежа пръв и когато плещестият Ерохин също се промуши през цепнатината и застана до него, сержантът недоумяващо се извърна:

— Тук няма никого, сигурно ви се е сторило.

— Виж какво, сержант… — Без да приказва много-много, Игор извади от джоба си портфейла и от него — петте стодоларови банкноти. — Това е за тебе.

— За какво ми ги даваш? — изуми се сержантът, но очите му веднага станаха остри като игли.

— В джоба ти има една бележка. Дай ми я и никога не си ме виждал. Става ли?

— Гражданино! — Гласът на милиционера отведнъж стана звънлив и ядосан. — Покажете си документите.

— Ама ти какво така, сержант? Петстотин долара са това. Поне разбираш ли колко нещо са? Къде ще спечелиш толкова за пет минути? Никой никога няма да научи, а ти си тръгваш с два милиона рубли в джоба. На, дръж! Давай тука бележката и да се разделяме по живо, по здраво.

Игор разбираше, че всичко се проваля, но все още се мъчеше да спаси положението, да притисне момчето, да го стъписа с настойчивостта си, да не го остави да се опомни, да го смае с невижданата сума, да го съблазни с лесната печалба. Не можеше да допусне мисълта да загуби парите си заради упорството на някакъв хлапак. Защото парите бяха огромни — два пъти месечно по двайсет хиляди долара. Но щеше да бъде още по-лошо, ако не изпълнеше задачата, защото неговият дял беше един от най-малките и онези, които два пъти месечно получаваха по десет пъти повече, нямаше да му простят грешката.

— Да вървим, гражданино — строго каза сержантът и в ръката му, незнайно откъде, се появи пистолет.

— Грешка правиш, момче! Ще съжаляваш после — спокойно отвърна Ерохин, обърна му гръб и посегна към дъската, която се люлееше на пироните, за да излезе навън.

Това беше един от прочутите трикове на Игор Ерохин. Един миг — и пистолетът на сержанта вече беше в ръката му.