Александра Маринина - Неволна убийца

— Сама си решавай — сдържано отговори Льоша, като избегна да срещне погледа й.

„Ами естествено, той се разстрои — помисли си Настя. — Природата ме е лишила от деликатност, няма съмнение. Как можах да се държа толкова нетактично! Първо не исках да облека роклята, сега пък тия идиотски дрънканици… И то тъкмо в деня, когато успешно завърши международният симпозиум, организиран от него с толкова сили и нерви. На всеослушание го признаха за родоначалник на нова научна школа, представена днес от многобройните му ученици, присъдиха му поредната невероятно престижна награда, званието академик на някаква академия… Господи, дори съм забравила коя академия беше! Държа се просто отвратително. На всяка цена трябва да оправя нещата.“

За оправянето на нещата отиде почти цял час, затова Настя трябваше да се облича и докарва с рекордна скорост. Вече в антрето, след като си взе чантичката и хвърли към огледалото последния взискателен поглед, тя се сепна.

— Ами очите!

— Какво „очите“? — не разбра веднага Чистяков, който, както обикновено след правене на любов, беше малко зашеметен.

— Забравих да си сложа лещите — обясни му Настя, втурна се към банята и извади кутийката със зелените си контактни лещи. — Нали обиците са с изумруди, и очите трябва да им подхождат. Гримирах се за зелени очи, а не за безцветно-неясни. Сега, Льошенка, почакай само половин минутка.

Тя излезе от банята, святкайки със зелени котешки очи, изящна и елегантна, с вдигната високо на тила и подредена в сложен кок коса. Да, днес Настя Каменская беше особено красива. Тя знаеше, че след половин час ще пламнат и ще я засърбят намазаните със сенки клепачи, след час ще отекат и непоносимо ще я заболят краката, стиснати в тесните модерни обувки, а след два часа ще се появи и с всяка минута ще се засилва усещането, че някой е сипал пясък в очите й, след като предварително го е напоил със сярна киселина или някаква друга гадост, защото изумруденозелените лещи не пропускат кислорода. Вечерта ще бъде мъчителна, но Льоша е заслужил празника си и ще го получи.

Лиза изключи ютията и доволно разгледа изгладените дрехи. Сега по блузките нямаше нито една гънчица.

— Мамо, коя блузка ще облечеш? — извика тя.

В кухнята, облечена с дълъг пеньоар, влезе Елена и започна придирчиво да оглежда блузките, внимателно окачени по облегалките на столовете. Нейната снажна, леко пълна фигура никак не подхождаше на измъченото й, покрито с преждевременни бръчки лице и на странно застиналите угаснали очи, принадлежащи сякаш на полусмахната старица. Тя избра златиста блузка от плътен памук с дълги ръкави и бродерия на якичката.

— Окачи другите в гардероба — каза тя на дъщеря си и излезе от кухнята.

Лиза мълчаливо сви рамене, сгъна гладачната дъска, после внимателно, за да не ги омачка, събра блузките и започна да ги окачва в гардероба. Не бе одобрила избора на майка си. Блузката с бродерията беше официална и това означаваше, че Елена все пак не смята днешния ден за обикновена събота.

— Днес е втората годишнина от нашия първи празник — тържествено бе заявила тя сутринта и бе отворила кутия с червен хайвер за сандвичите за закуска. — Надявам се и следващият празник да дойде скоро.

Лиза бе забелязала как при тези думи баща й трепна и пребледня. Дълбоко в душата си тя бе съгласна с майка си, но на баща й тези приказки винаги му бяха неприятни и момичето искрено му съчувстваше. Разбира се, майка й беше напълно права, исканията й — абсолютно справедливи, баща й ги изпълняваше безпрекословно. Но все пак Елена трябваше да бъде по-тактична и да се съобразява, че съпругът й се дразни от подобна демонстративност. Ето, сега майка й избра за вечерта официалната блузка и щом за закуска имаха хайвер, за вечеря непременно щеше да е нещо празнично, та никой в семейството да не забрави за „втората годишнина“. Може би майка й дори щеше да се усмихва и баща й щеше да нощува в нейната стая, а не в кабинета си, както обикновено.

— Лиза, проветри ли днес стаята на Андрюша? — чу тя гласа на Елена.

— Да, мамо.

— И праха ли избърса?

— Да, всичко направих, не се безпокой.

— Излизам — съобщи Елена, като надникна в кухнята, където дъщеря й миеше съдовете. — Ще прескоча до кръстница, ще запаля една свещичка по случай празника. Няма да се бавя.

— Ще запалиш една и за мен, нали?

Когато вратата се затвори след майка й, Лиза, без да спира водата, се отдръпна от мивката с недоизмитите чинии, набързо избърса мокрите си ръце с кърпата, отвори прозореца и извади от джоба си цигарите. Майка й категорично бе забранила да се пуши вкъщи, но на Лиза не й се щеше да се облича и да излиза на площадката. Макар че отдавна беше минало обяд, тя си ходеше из къщи по пижама, неизмита и невчесана. Боже мой, в какво се превърна животът й! Вече е на двайсет и пет години, а няма нито интересна работа, нито любов, нито приятели. Само безгранична омраза и неутолима жажда за мъст владеят душата й. И горчиво съжаление за несбъднатите надежди, свързани с брат й. Ах, Андрюша, Андрюшенка…