Александра Маринина - Неволна убийца

Настя погледна развълнуваното лице на младежа, после премести очи към онези, които стояха зад него. Шейсет и пет млади лица, шейсет и пет чифта очи, сбогуващи се със своя кумир. Какво ще стане с техните души, ако научат, че дължат живота си на убиец?

„Не, за нищо на света! На никого нищо няма да кажа за това. Нека генерал Вакар остане герой. Нека тези шейсет и пет души живеят до края си дълго и щастливо, нека имат кумир, по когото може би ще се равняват. Никой няма да узнае истината, но тя и не е нужна никому.“

— Анастасия — докосна рамото й Денисов, — защо жена му се усмихва толкова странно?

— Тя смята, че справедливостта е възтържествувала. Някога, преди много години, техният малък син е бил убит и тя през цялото време е подтиквала мъжа си да отмъсти на убийците. Казвала е, че душата на детето не ще намери покой, докато извергите ходят по тази земя, и е упреквала Вакар, задето не иска да се погрижи за това. И ето че Господ го е наказал.

— Какво безумие! Да не би да е душевноболна?

— Не, просто е религиозна фанатичка. Виж, дъщеря й наистина е сериозно болна. Представяте ли си в какъв кошмар е живял този човек?

— Колко години е продължило това?

— Девет.

— Клетник! — поклати глава Едуард Петрович. — Не бих искал да светотатствам, но, изглежда, случилото се е било най-добрият изход за него. Избавление.

— Може би — тъжно се съгласи Настя. — Може би.

— Ами престъпникът? Имам предвид онзи, който е застрелял генерала и моето момче? Знае ли се кой е?

— Знае се. Всеки момент ще го хванем. Между другото, Едуард Петрович, вашите хора много ни помагат в това. Сигурно е глупаво да го казвам, но това може и да ви утеши. Ако го хванем, то ще е само благодарение на вас и на вашите хора.

— … Образец за устойчивост, твърдост и принципност, Владимир Сергеевич беше необикновено почтен човек, той на никого не е сторил зло, с никого не е разчиствал лични сметки. Ние, младите офицери, винаги сме се равнявали по него, вземали сме пример от него…

„Никой. Никога. Не ще научи.“