Александра Маринина - Неволна убийца

— Още веднъж ти предлагам, едно нищо и никакво листче срещу петстотин долара! — заплашително каза той и долепи цевта до милиционерския кител — точно до сърцето.

Момчето бе притиснато до оградата, мощната ръка на Игор го стискаше за гърлото. То се опита да се изскубне и в същата секунда съвсем близо до строежа забоботи влекач.

„Абе майната ти!“ — отчаяно си помисли Ерохин и натисна спусъка. Никой не чу изстрела.

Той ловко претърси джобовете на падналия на земята сержант и измъкна бележката. На сгънатия на четири кариран лист беше написано:

„Мъж на 35–38 години, ръст приблизително 180 см, светлокафяв шлифер, държи лявата си ръка в джоба.“

Значи мадамата е засякла Артьом. Добре че тази бележка не отиде по-нататък.

Игор внимателно избърса пистолета с носната кърпа, която извади от джоба на мъртвия сержант, и като го държеше за цевта, го пъхна в ръката му.

Сурен Удунян — приятелите му викаха просто Сурик — отвори широко своите необикновени очи, които придаваха на лицето му детински невинен израз.

— Абе аз нямах намерение да го убивам — каза той с тон на незаслужено оскърбено дете. — Може изобщо да не е умрял, просто е припаднал.

— Самият ти каза, че човекът е умрял — недоволно възрази Артьом Резников, машинално галейки превръзката на лявата си ръка. Попарената с вряла вода китка още го болеше, но той гледаше да не обръща внимание на болката.

— Ами… така ми се стори — невъзмутимо каза Сурик и още по-широко отвори огромните си бадемови очи, при което крайчетата на дългите гъсти ресници почти докоснаха красиво очертаните вежди. — Да не съм нещо лекар, може и да съм сбъркал. Май че нямаше пулс.

— Май че, май че… — имитира го Артьом. — Ти какво, силно ли го фрасна?

— Абе не съм го удрял. Защо да го удрям? Всичко си беше, както обикновено: приближих се изотзад, с едната ръка го гепих за врата, с другата бръкнах в джоба и същевременно с крак го подсякох. Всичко беше тихо, без звук, стара тренирана хватка. А той изхлипа някак странно и омекна. Знам ли го, може и да не е умрял.

Сурик бавно отпусна клепачи, сякаш да угаси леещата се от очите му мека светлина, която правеше лицето му чисто и добро. Устните му се свиха, по-рязко се очертаха гънките в ъгълчетата на устните му. Сега пред Артьом седеше циничен и безпощаден убиец.

— Взе ли му нещо?

— Защо да му вземам нещо? — без да вдига очи, повтори Сурик любимия си въпрос. — Хубаво място, тихо, наоколо ни жива душа, тъмно, късно. На бърза ръка преснимах документите и ги върнах на мястото им.

— Да не си оставил следи?

— Не съм дете. — Ресниците отново подскочиха нагоре, лъчистите светли очи присветнаха оскърбено.

— Добре. Та какво интересно има в документите?

— Станислав Николаевич Беркович, роден през 1957 година, московчанин, ерген, завеждащ лаборатория в някакво засукано конструкторско бюро, нещо с цветни метали май, можеш ли ги разбра!

— Леке — злобно процеди през зъби Артьом. — Не можа ли да запомниш?

— Защо да запомням? — спокойно сви рамене Сурик. — Нали ти донесох снимките, ще си ги прочетеш.

— Дай ги тука! — протегна ръка Артьом.

— Хайде де, затърчах се.

— Какво искаш сега?

— Да ми се извиниш искам, Артьом-джан — проточи с гадно попско гласче Сурик, като нарочно натъртваше на акцента.

— За какво? — смая се Артьом.

— За „лекето“, Артьом-джан, за „лекето“. Аз ти работя за парите, а не за да ти слушам обидите. За обидите си има специална тарифа.

Ресниците на Сурик се сведоха и Артьом отново видя пред себе си страшното студено лице.

Седналият вдясно от Сурик Ерохин мълчаливо дъвчеше шишчето си и с интерес наблюдаваше събеседниците. Отдалеч си личеше, че Артьом е изнежен тип, не е лежал в затвора, не знае що е нарове и приятелчетата му, види се, цял живот са били от „чистичките“. Не може да казваш на човека „леке“, лошо е, като нищо може да си изпатиш. Ей го Сурик, как веднага реагира, пак добре, че умее да се владее, седи си спокойно, усмихва се. Друг на негово място досега да е рипнал, да е катурнал масата, да е извадил камата и да е закрещял: „Леке ще ми викаш, а!“

Игор разбра, че е време да се намеси. Артьом явно не схваща ситуацията, а Сурик няма да омекне, макар да знае, че Артьом не е наясно с апашките правила, ерченето му е в кръвта. Ерохин рязко вдигна ръка, за да повика сервитьора.

— Ако обичаш, смени двете порции, вече изстинаха.

— Слушам — кимна сервитьорът. — И на вас ли да донеса?

— Не искам шишче. Донеси ми нещо леко — риба или зеленчуци.