Александра Маринина - Неволна убийца

— Пускахте ли телевизора, докато пиехте кафе у приятеля ти?

— Да, там имат телевизор в кухнята.

— И какво даваха?

— Не си спомням. Май някакъв филм.

— Какъв филм? — заразпитва го Настя. И сама не би могла да си обясни защо изведнъж прояви такава педантичност. Засега не виждаше нищо престъпно, но нещо й подсказваше, че дори с такава дреболия като любовните преживявания на брат й трябва да се заеме сериозно.

— Не си спомням какъв беше. — Саша сви рамене. — Нали не го гледахме от самото начало, пък и изобщо не го гледахме, а си приказвахме.

— Постарай се да си спомниш нещо — актьор или поне някоя реплика.

— Май играеше Белмондо — неуверено избъбри Саша. — Беше нещо комедийно-детективско.

— Ясно. Чакай малко сега.

Настя излезе в антрето, свали от горната лавица на дрешника купчина вестници и я донесе в кухнята.

— Търси — каза тя и се тръшна на табуретката. — Преглеждай телевизионните програми за септември.

След около петнайсет минути те установиха, че първото гостуване на Александър Каменски и Даря Сундиева у приятели се е състояло на 14 септември.

— Тъй, и какво стана после? — уморено попита Настя, на която й бе писнало да изпълнява сестринския си дълг.

— После още няколко пъти ходихме у мои познати. И започнаха да им се случват неприятности.

— Неприятности от какъв характер?

— Обири — тихо отговори Саша, загледан някъде встрани.

— По-конкретно, ако обичаш. — У Настя тутакси се пробуди ловджийският инстинкт.

— Единият се прибира от работа и гледа — вратата на апартамента му разбита.

— Какво е изчезнало?

— Май че нищо.

— Как така? — подрипна Настя. — Съвсем нищо ли?

— Документи, но на другия ден ги върнали. В пощенската кутия.

— Викали ли са милиция?

— Не, защо да викат? Не е изчезнало нищо ценно. Само вратата била повредена. А с милицията човек си има само ядове. Извинявай — сети се той.

— О, не се извинявай — махна тя с ръка. — Самата аз миналата година веднъж се прибирам вкъщи и гледам — вратата ми отворена. И аз не извиках милиция по същите съображения.

— Ама сериозно?! Бяха ли те обрали?!

— Не, шантажираха ме. Не се разсейвай, Саша, разказвай по-нататък.

— Ами… после друг мой познат го обраха във входа му.

— Взели ли са му нещо?

— Само документите. И тях ги върнали на другия ден.

— Страхотно! — Кой знае защо, Настя се развесели. — Давай нататък.

— После обраха още един приятел, а у четвърти пак влязоха с взлом.

— И на всичките са им вземали документите и на другия ден са ги подхвърляли, така ли?

— На всичките. Та затова се страхувам да не би Даша да ги насочва. Но си мисля, че работи не за крадци, а за някакви мафиоти, на които им трябват подправени документи. Те търсят хора с подходящи данни, документите на шлосера чичо Петя изобщо не им трябват за техните машинации. А повечето от моите приятели са предприемачи, банкери, брокери, с една дума — финансово-кредитно съсловие.

„Има право братлето ми — помисли си Настя. — Да се използват крадени документи е опасно, собствениците им го заявяват в милицията и в КАТ, за да им издадат нови, а откраднатите влизат в специален списък. Много по-безопасно е да се направи копие. Документът не е в списъка за издирване, номерата са истински, хартията и печатите се обработват майсторски, сега има големи спецове по тези неща, такива спецове, дето Монетният двор не ги е и сънувал. И името в документа е истинско, само дето снимката е друга. Ако се случи да го проверят, всичко е наред — паспортът или шофьорската книжка с тази серия и номер са издадени именно на еди-кой си гражданин. Като в аптека. Не е изключено красавицата Даша да е свързана с група, която изработва фалшиви документи на конвейер. Престъпното съсловие получава тясна специализация, както разправяше комикът Райкин.“

— Колко пъти сте ходили заедно на гости? — попита тя и си наля втора чашка кафе.

Чашката, поставена пред брат й, си стоеше недокосната. Въпреки външната самоувереност и спокойствието си, брат й изживяваше разговора доста тежко.

— Шест пъти.

— Сигурен ли си?

— Настя, та аз не дотичах при теб веднага. Дълго мислих, рових в паметта си, съмнявах се. Излиза, че ние сме отивали на гости, а след 2–3 дена са ставали обирът или кражбата.

— У шестима различни домакини ли сте били?

— Да, никъде не сме ходили по два пъти.

— А ограбените са само четирима, така ли?

— Четирима — потвърди Саша.

— А защо? Има ли някакво обяснение?