Ю НЕСБЬО: ЖАЖДА

Чу тихо покашляне и вдигна глава. Срещу нея стоеше сипаничаво лице с твърде изпъкнало чело и коса, която започваше от темето. Трюлс Бернтсен.

— По какъв въпрос, младши инспекторе? — попита тя.

Забеляза как той се намуси при недвусмисленото напомняне, че въпреки петнайсетгодишния си стаж в полицията все още заема най-ниския чин и по тази и още редица причини никога не би участвал в следствени действия… ако, трябва да се добави, неговият приятел от детинството и понастоящем главен секретар на полицията Микаел Белман не го беше намърдал.

— По никакъв въпрос — сви рамене Бернтсен. — Ти ръководиш разследването, ти давай разпореждания.

Погледна я със студения си кучешки поглед — едновременно покорен и свиреп.

— Разпитай съседите — нареди Брат. — Започни от долния етаж. Интересува ни най-вече какво са чули и видели вчера и по-конкретно снощи. Понеже Елисе Хермансен е живеела сама, искаме да знаем и с какви мъже е поддържала контакт.

— Значи вече си убедена, че е мъж и са се познавали отпреди?

Чак сега Катрине забеляза младия колега — кажи-речи още момче — застанал до Бернтсен. Открито лице. Рус. Хубавец.

— Андерш Вюлер. — Гласът прозвуча високо, очите се усмихваха.

Катрине предположи, че той е напълно наясно с чара си и въздействието му върху околните. Служебната препоръка от началника му от управлението в Тромсьо напомняше любовно обяснение. Автобиографията му потвърждаваше ласкавите отзиви. Отличен успех от Полицейската академия и добри резултати като младши инспектор със следователски функции в Тромсьо.

— Тръгвай, Бернтсен. Ние ще се включим малко по-късно — подкани го Катрине.

В ленивото тътрене на краката му улови пасивен протест, задето го командори по-млад шеф, отгоре на това жена.

— Добре дошъл — Катрине протегна ръка към Вюлер. — Не успяхме да те въведем в обстановката, съжалявам.

— Мъртвите се ползват с предимство — отвърна той.

Катрине разпозна цитат на Хари Хуле. Забеляза, че Вюлер оглежда изпънатата й десница. Вероятно защото не си беше свалила латексовите ръкавици.

— Не съм пипала гадости — увери го тя.

Той се усмихна. Бели зъби. Десет точки плюс.

— Алергичен съм към латекс.

Двайсет точки минус.

— Тези ръкавици — Катрине Брат не отдръпна ръката си — не са покрити с талк и са с ниско съдържание на алергени и ендотоксини. Ако ще работиш в Отдела за борба с насилието, ще ти се налага честичко да използваш такива. При невъзможност можем, естествено, да те преместим в Икономическа престъпност или…

— Добре заварила — засмя се той и хвана ръката й. Катрине усети топлината на дланта му през латекса.

— Аз съм Катрине Брат, старши следовател по случая.

— Знам. Ти беше част от екипа на Хари Хуле.

— Кой екип?

— В котелното.

Тя кимна. Наименованието, използвано от Вюлер, беше много сполучливо. Всъщност Хари сформира екипа от трима души със специална цел, така да се каже: да работи независимо по убийствата на полицаи. След края на разследването Хари се върна в Полицейската академия като лектор, Бьорн — в Експертно-криминалния, а Катрине — в Отдела за борба с насилието, където, както стана ясно, вече се титулуваше старши следовател.

Очите на Вюлер светнаха, все още усмихнати.

— Жалко, че Хари Хуле не…

— Жалко, че точно в момента нямаме време за приказки, Вюлер. Чака ни разследване на убийство. Тръгвай с Бернтсен, слушай и попивай.

— Дали младши инспектор Бернтсен има на какво да ме научи? — усмихна се ехидно Вюлер.

Брат повдигна вежда. Млад, самоуверен смелчага. Чудесно, само да не се окаже поредният новобранец с болната амбиция да става втори Хари Хуле. Да пази господ!

Трюлс Бернтсен натисна звънеца с палец, чу звън от апартамента зад вратата, обеща си да престане да си гризе ноктите и пусна копчето.

Преди месец помоли Микаел да му съдейства да го прехвърлят в „Борба с насилието“, а Белман се поинтересува какви са причините. И Трюлс си каза самата истина: желание да се поиздигне в йерархията, но без да се претрепва от бачкане. Всеки друг началник на мястото на Белман незабавно би изхвърлил Трюлс от кабинета си, ала Микаел не можеше. Държаха се един друг на каишка. На млади години ги свързваше нещо като приятелство, по-късно — взаимна изгода, подобно на акулата и рибата лоцман. Сега неразривната им обвързаност почиваше върху общи грехове и обети за мълчание. В резултат Трюлс Бернтсен си позволяваше да излага претенциите си, без изобщо да се налага да ги прикрива зад благовидни предлози.