Ю НЕСБЬО: ЖАЖДА

— Какво намекваш? — Катрине скръсти ръце.

— Нищо, нищо — бледото му лице поруменя, а и бездруго изпъкналите му очи изскочиха още повече от орбитите.

— Че си лягам с когото ми падне ли? За твое сведение…

— Не! — Бьорн вдигна отбранително ръце пред себе си. — Изобщо не съм искал да излезе така. Изразих се неправилно.

Катрине си даваше сметка, че би трябвало да изпитва съчувствие. И донякъде изпитваше точно съчувствие, но не онова, от което ти се приисква да прегърнеш някого, а съчувствие, напомнящо презрение, примесено с желание да удряш и унижаваш. Именно защото не искаше да види този добър човек унизен, Катрине Брат предпочете да го напусне. Тя си пое дъх.

— Мъже, значи, а?

— Повечето косми са къси. Ще изчакаме лабораторните анализи. Събрахме достатъчно генетичен материал. В „Съдебна медицина“ няма да скучаят.

— Добре — Катрине се обърна към тялото. — Предположения с какво я е пробол? Или надупчил, като гледам колко нагъсто са раните.

Бьорн изглеждаше облекчен, че пак се върнаха към професионалната тематика. „Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.

— Не се вижда лесно, но прободните рани образуват фигура. По-точно две фигури.

— Сериозно?

Бьорн се приближи до трупа и посочи шията под късата руса коса на жертвата.

— Забелязваш ли как дупчиците образуват два леко овални правоъгълника, които в определен сектор се припокриват? Ето единия, ето и другия.

— След като ми заостри вниманието, да… — Катрине наклони глава.

— Като два отпечатъка от захапка.

— О, божичко — възкликна Катрине. — Животно?

— Трудно е да се определи. Представи си как кожата увисва в гънка, прещипана между горната и долната челюст. Тогава остава ето такава следа… — Бьорн извади от джоба си парче полупрозрачна хартия. Катрине я беше виждала много пъти. Опаковъчна хартия за сандвичите, които Бьорн си приготвяше всеки ден за работа. И върху нея имаше леко закръглен правоъгълен отпечатък. Бьорн наложи хартията върху прободните рани на шията. — Съвпада с моята захапка.

— Не е възможно човешки зъби да причинят такива разкъсвания на шията.

— Съгласен съм. Но отпечатъкът прилича на човешки.

— Някои хора си подострят зъбите — Катрине навлажни устни.

— Ще проверим за слюнка около раната, за да добием яснота. Така или иначе, ако я е ухапал, докато са стоели в коридора, следите сочат, че е стоял зад нея и е по-висок.

— Захра не откри нищо под ноктите. Следователно убиецът е държал жертвата здраво и тя не е успяла да окаже никаква съпротива. Силен мъж с ръст среден или над средния. И със зъби на хищник.

Заразглеждаха тялото мълчаливо. Същинска млада двойка на изложба: обмислят с какви наблюдения да впечатлят другия, помисли си Катрине. С тази разлика, че Бьорн нямаше намерение да впечатлява никого. Амбициозната беше единствено тя.

Катрине чу стъпки по коридора.

— Никой да не влиза! — предупреди тя.

— Само да доложа, че открих хора едва в два апартамента. Нищо не са чули, нищо не са забелязали — прозвуча високият глас на Вюлер. — Но говорих с две момчета, видели Елисе Хермансен да се прибира снощи. Била сама.

— Какви са тези момчета?

— Не са осъждани и представиха касова бележка от такси, според която са си тръгнали от сградата малко след единайсет и половина. Елисе ги сварила да уринират в двора. Да ги извикам ли на разпит?

— Извикай ги, макар да е ясно, че не са те.

— Слушам.

Стъпките на Вюлер се отдалечиха.

— Прибрала се е сама и няма следи от взлом — обобщи Бьорн. — Дали го е пуснала доброволно? Как смяташ?

— Само ако го е познавала добре.

— Защо реши така?

— Елисе е работела с жертви на изнасилвания. Била е наясно с риска да стане една от тях. Взела е мерки срещу неканени гости. Веригата на вратата е съвсем нова.

Катрине приклекна до трупа. Загледа се в тресчицата, стърчаща от пръста. И в ожулената ръка.

— Адвокат, казваш… Къде? — поинтересува се Бьорн.

— В „Холюмсен и Скири“. Тъкмо оттам са се обадили в полицията, след като Елисе не се появила на насрочено съдебно заседание и не вдигнала телефона си. Заплахите на сексуални престъпници към адвокати не са рядкост.

— Допускаш ли някой от…

— Не, не ми се вярва да е пуснала в жилището си такъв човек, но… — Катрине смръщи вежди. — Тази тресчица е розова, нали?

Бьорн се надвеси.

— На мен ми се вижда бяла.

— Розова е — Катрине стана. — Ела.

Излязоха в коридора. Катрине отвори вратата и посочи надраната външна рамка на вратата.