Ю НЕСБЬО: ЖАЖДА

— Кога ще бъде следващата пресконференция? — провикна се Мона До, криминален журналист от „Ве Ге“.

Говорителят на пресцентъра се доближи до микрофона:

— Ще ви уведомим свое…

— Когато разполагаме с новини по случая — прекъсна го Хаген.

„Когато“ — обърна внимание Катрине. Не „ако“. Ето такива думички, уж дреболии, всъщност играят решаваща роля и изпращат посланието, че служителите на правораздавателни органи се трудят неуморно, че машината на правосъдието работи безотказно, че е въпрос само на време виновникът да бъде заловен.

— Нещо ново? — попита Белман, докато прекосяваха фоайето на Главното управление. По-рано почти момичешката му красота, подчертана от дългите мигли, добре поддържаната дълга коса и слънчевия загар на кожата му с характерните бели петна от витилиго, създаваше впечатление за нещо суетно и слабо. Но превръзката над окото, която при определени обстоятелства би изглеждала, разбира се, и нелепо, заличи женственото излъчване и му придаде обаяние на силен мъж, когото дори такова тежко поражение като загубата на око не може да сломи.

— Криминалистите откриха нещо върху раните от ухапване — каза Катрине, докато минаваше след Белман през рамковия металдетектор пред портала.

— Слюнка?

— Ръжда.

— Ръжда ли?

— Да.

— И? — Белман извика асансьора.

— Засега толкова — Катрине застана до него.

— И все още не знаете как извършителят се е вмъкнал в апартамента?

— Не сме установили. Патронът е взломоустойчив. Нито вратата, нито прозорците са разбити. Възможно е жертвата да го е пуснала, но се съмнявам.

— Може да е имал ключ.

— Ключът за апартамента отваря и входната врата. Сдружението на домопритежателите води регистър на издадените дубликати. Според него никой освен Елисе няма ключ за жилището й. Бернтсен и Вюлер разговаряли с две момчета, които я видели да се прибира. И двамата потвърждават, че си е отключила сама. Не е звънила на домофона, за да й отвори евентуално някой отвътре.

— Ясно. Ами ако просто си е извадил дубликат?

— Първо, трябва да се сдобие с оригиналния ключ; второ, да открие ключар, който да разполага със специални заготовки; трето — този ключар да няма скрупули да изработи дубликат без писмено разрешение от жилищното сдружение. Слабо вероятно.

— Добре. И за друго исках да говорим… — вратите на асансьора се плъзнаха встрани и двамата полицаи вътре мигом се изнесоха ведно с усмивките си при вида на началника. — За Трюлс ми е думата — уточни Белман, след като кавалерски пусна Катрине да влезе първа в опразнилия се асансьор. — За Бернтсен, де.

— Да? — Лъхна я лек аромат на афтършейв. Беше останала с впечатлението, че след бръснене мъжете вече не се мариноват в спирт. Бьорн използваше тример и никакви ароматизатори, а онези, с които си беше лягала, след като скъса с него… в два-три случая предпочиташе да я задушава тежък парфюм, отколкото естествената им миризма.

— Как се адаптира?

— Бернтсен ли? Прилично.

Стояха един до друг, с лице към вратите, но в настъпилото мълчание тя забеляза с периферното си зрение кривата му усмивка.

— Прилично, а? — повтори въпросително той.

— Върши каквото му възложа.

— А то не е много, предполагам?

— Той няма стаж като следовател — сви рамене Катрине. — И изведнъж получава назначение в най-голямото звено за разследване на убийства — ако не броим КРИПОС. С толкова скромен опит е нереалистично да очакваш да седнеш зад кормилото, така да се каже.

Белман кимна и потърка брадичка.

— Интересува ме предимно дали се държи подобаващо. Дали… играе по правилата.

— Доколкото ми е известно — да — асансьорът намали. — За кои правила по-конкретно говорим?

— Дръж го под око, Брат. Много му мина през главата.

— Травмите от онази експлозия ли имаш предвид?

— Имам предвид целия му живот, Брат. Той е кажи-речи пълен… как да се изразя?

— Провал?

Белман се засмя и посочи отворените врати:

— Не слизаш ли тук?

Белман оплакна око в стегнатия задник на Катрине Брат, докато тя се отдалечаваше по коридора, и въображението му се развихри, преди вратите да се затворят. После мислите му се върнаха към проблема. Всъщност не беше проблем, а възможност. Просто се чувстваше раздвоен. Получи предпазливо и напълно неофициално запитване от кабинета на министър-председателя. Предстояли правителствени рокади и постът на министъра на правосъдието щял да се оваканти. Какво, съвсем хипотетично, би отговорил Белман, ако му предложат да го оглави, гласеше запитването. Първоначално той се смая. Но като се позамисли, установи, че изборът е съвсем логичен. По време на мандата си на главен секретар той не просто бе поел цялата отговорност за разобличаването на вече добилия международна известност Полицейски касапин; Белман бе пожертвал окото си в разгара на битката и се бе превърнал в звезда от национална и международна величина. Четирийсетгодишен полицейски началник с юридическо образование и дар слово, доказал способността си да пребори столичната престъпност. Не беше ли дошъл моментът да му поверят още по-сериозна мисия? Колкото до привлекателната му външност, тя щеше да е магнит за женския електорат. Белман потвърди, че чисто хипотетично би приел.