Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Микаел се подчини. Затвори очи. Неочаквано нещо започна да дрънчи върху стъклената масичка. По дяволите, съвсем забрави за Брат. Напипа вибриращия телефон и натисна зелената слушалка.

— Ало?

Женският глас отсреща каза нещо, но Микаел не го чу заради пронизителната свирка на хидробус.

— Приемай — извика нетърпеливо той. — Ще гостуваш в „Неделен магазин“. В момента съм зает, по-късно ще ти звънна с повече инструкции, става ли?

— Аз съм.

Микаел Белман се вцепени.

— Скъпа, ти ли си? Взех те за Катрине Брат.

— Къде си?

— В службата, къде да съм.

В последвалата твърде продължителна пауза той съобрази, че съпругата му, разбира се, е чула сигнала на корабчето и се е усъмнила. Пое си тежко дъх през устата, докато гледаше как ерекцията му спада.

— Яденето ще е готово чак в пет и половина — съобщи Ула.

— Добре, добре. Какво…

— Телешки стек — отвърна тя и затвори.

Хари и Андерш Вюлер слязоха от колата пред номер 33 на улица „Йосинг“. Хари запали цигара и огледа червената тухлена сграда, оградена с висок дувар. Когато потеглиха от Главното управление, грееше слънце и всичко преливаше в есенни багри, а докато пътуваха, облаците се скупчиха. Сега пъплеха над хребетите като покрив с цвят на цимент и изсмукваха яркостта на цветовете.

— Това, значи, бил затворът „Ила“ — установи Вюлер.

Хари кимна и дръпна жадно от цигарата.

— Откъде идва прякорът му — Годеника?

— Правел всичко възможно жертвите му да заченат от него и после ги заставял да износят детето.

— А ако откажат?

— Заплашвал ги да се върне и лично да им разпори корема — Хари дръпна за последно, изгаси огънчето в пакета и прибра недопушената цигара. — Да почваме, че да свършваме по-бързо.

— Правилникът за вътрешния ред не ни позволява да му слагаме белезници, но ще следим разговора с видеокамера — поясни надзирателят, който ги посрещна и поведе към дъното на дългия коридор с две редици сиви стоманени врати. — Спазваме неписаното правило да не го доближаваме на повече от метър.

— И защо? — поинтересува се Вюлер. — Налитал ли е на персонала?

— He — отговори надзирателят и пъхна ключ в бравата на последната врата. — За двайсет години зад решетките Свайн Фине няма нито едно провинение.

— Тогава?

Надзирателят сви рамене и завъртя ключа:

— Сами ще се досетите за причината.

Отвори вратата и отстъпи встрани. Хари и Вюлер влязоха в килията.

Мъжът върху нара седеше в сянка.

— Фине — подхвана Хари.

— Хуле — гласът прозвуча като каменотрошачка.

Хари разпери ръце към единствения стол в килията.

— Нещо против да седна?

— Щом имаш време. Доколкото чух, работата здраво те е натиснала.

Хари седна. Вюлер застана зад него, пред вратата.

— Той ли е?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— Ще ти кажа, ако ми отговориш честно на един въпрос. Липсва ли ти?

— Кое, Фине?

— Да се надлъгваш с равностоен противник. Какъвто някога имаше в мое лице.

Мъжът се наведе напред, лицето му попадна в снопа на навлизащата от високия прозорец светлина. Хари долови как дишането на Вюлер се учести. Решетките насякоха с полегати светли и тъмни райета сипаничавата, удебелена ръждивокафява кожа по лицето на затворника, нагъсто набраздено от дълбоки бръчки, изсечени сякаш с нож чак до костта. На главата си бе вързал червена кърпа като индианец, а над дебелите му мокри устни се виеше мустак. Зениците в кафявите ириси бяха малки, склерите — жълтеникави, но той имаше мускулесто, слабо тяло на двайсетгодишен младеж. Хари пресметна наум. По негови изчисления Свайн Фине Годеника гонеше седемдесет и пет години.

— Първия път не се забравя, нали, Хуле? Името ми винаги ще оглавява списъка с постижения ти. Отнех ти девствеността, така да се каже — разсмя се затворникът. Все едно си правеше гаргара със ситни камъчета.

— Е, добре — Хари преплете пръстите на двете си ръце. — Щом ще възнаградиш моята откровеност с откровеност, ще ти отговоря: не ми е липсвало. Наистина никога няма да те забравя, Свайн Фине. Нито теб, нито онези, които осакати и уби. Редовно ме навестяват през нощта.

— И мен. Верни са ми те, моите годенички.

Дебелите му устни се разтвориха, той се ухили и вдигна дясната си ръка пред окото си. Хари чу как Вюлер отстъпи назад и неволно се блъсна във вратата. Тя леко издрънча. Окото на Фине се взираше във Вюлер през дупка в дланта му, достатъчно голяма да промушиш топка за голф през нея.

— Не се бой, момче — успокои го Фине. — От шефа си трябва да се страхуваш, не от мен. Беше на твоята възраст, когато ме хвана и ме повали на земята. Приведе ме в безпомощно състояние, но въпреки това опря пищова си в ръката ми и натисна спусъка. Шефът ти има черно сърце, от мен го запомни, момче. И сега пак е прежаднял. Копие на убиеца, дето вилнее из града. Тяхната жажда е същински пожар. Неслучайно има един особено изразителен лаф: „потушавам жаждата си“. Докато не потушат този пожар в гърлото си, той ще продължава да изпепелява всичко, до което се докосне. Не е ли така, Хуле?