Ю НЕСБЬО: ЖАЖДА

Елисе вървеше надолу по улица „Турвал Мейер“. Минаваше между семпли четириетажни жилищни сгради, някога подслонявали работническата класа в беден квартал на беден град. Сега обаче цените им вървяха колкото в Лондон или Стокхолм. Осло през септември. Мракът най-сетне се завърна. Безконечните, дразнещи светли летни нощи с тяхната истерия, бодрост и идиотщина най-сетне отминаха. През септември норвежката столица се връщаше към истинското си аз: меланхолично, резервирано, ефективно. Солидна фасада, нелишена от тъмни места и потайности. Като самата Елисе. Поне така я описваха познатите й. Тя ускори крачка. Във въздуха тегнеше дъжд: пръските от устата на Господ, когато киха, както се бе изразил един от мъжете, с които си уреди среща по Тиндър, в опит да се направи на поет. Елисе възнамеряваше да се откаже от приложението за онлайн запознанства. Още утре приключва. Стига толкова. До гуша й дойде от разгонени нерези. Само с поглед я караха да се чувства долна мръсница. Писна й от психопати и смахнати типове. Впиваха се в нея като пиявици и изсмукваха времето, енергията и спокойствието й. Нагледа се на предостатъчно жалки неудачници, които й вменяваха комплекс за малоценност.

Срещите, уредени по интернет, по принцип минаваха за съвременния начин да завържеш запознанство. В тях уж нямало нищо срамно; практикували се масово. Но не беше истина. Хората се запознаваха на работното си място, в читалните, чрез общи приятели, във фитнес зали, в кафенета, в самолети, автобуси, влакове. Запознаваха се по старомодния начин, непринудено, без напрежение и впоследствие запазваха романтичната илюзия за невинност, чистота и съдбовна предопределеност. Елисе искаше да съхрани тази илюзия. Ще изтрие профила си. Точка по въпроса. И преди се беше заричала, но сега го реши твърдо. Още тази вечер.

Прекоси улица „Софиенберг“ и извади ключа си за портата до зарзаватчийницата. Бутна вратата и пристъпи в мрака. Изведнъж замръзна на място.

Бяха двама.

Отне й няколко секунди, докато очите й привикнат към тъмнината. Чак тогава видя какво държат. И двамата си бяха свалили циповете и си бяха извадили оная работа.

Тя отстъпи назад. Не се обърна. Само се молеше зад нея да не стои още един.

— Извинявайте, мамка му — изруга млад глас. Към осемнайсет-двайсетгодишен, прецени Елисе. Пиян.

— Ей, бе! — извика другият през смях. — Опика ми обувките!

— Ами стреснах се!

Елисе се загърна плътно в палтото си и мина покрай момчетата, които пак се обърнаха към стената.

— Това не е писоар — отбеляза тя.

— Сори, бяхме на зор. Няма да се повтори, споко.

Гайр бързаше по улица “Шлепегрел“. Блъскаше си главата над задачата. Погрешно беше изчислил, че от двама мъже и една жена вероятността жената да стане жертва на убийство е едно към осем. Уравнението беше много по-сложно. Всичко винаги се оказва по-сложно, отколкото си мислиш.

Пресече улица „Румсдал“ и нещо го накара да се обърне. На петдесет метра зад него вървеше мъж. Без да е сигурен, Гайр май го видя да зяпа някаква витрина на отсрещния тротоар, когато излезе от бар „Джелъси“. Гайр ускори крачка и пое на изток, към спортния комплекс „Делененга“ и някогашната шоколадова фабрика, сега преустроена в модерна жилищна сграда. По улиците не се мяркаха хора. Само някакъв автобус, явно изпреварил графика, беше спрял на спирката. Гайр се озърна през рамо. Непознатият продължаваше да го следва, поддържайки същата дистанция. Открай време Гайр се боеше от тъмнокожи типове. Не можа обаче да разгледа добре пешеходеца зад гърба си. Гайр напусна „Грюнерльока“, някога обитаван от работническата класа, а днес от хора с високи доходи, и навлезе в квартали, традиционни свърталища на емигранти, където преобладаваха общински жилища, отпускани на социално слаби. До входната врата на неговия блок оставаха стотина метра. Гайр хвърли поглед през рамо. Онзи тичаше. Мисълта, че го преследва сомалиец, преживял ужасите от Могадишу и травмиран за цял живот, накара Гайр мигом да си плюе на петите. Не беше тичал от години и при всеки удар на стъпалата му върху асфалта мозъчната му кора се раздрусваше и зрителното му поле започваше да подскача. Добра се до заветната цел, улучи ключалката при първия опит, влетя в двора и затръшна тежката дървена порта. Облегна се на влажната й вътрешна страна. Дробовете му изнемогваха, млечната киселина изгаряше бедрата му. Обърна се и надникна през прозорчето в горната част на вратата. На улицата нямаше никого. Навярно човекът зад него изобщо не е бил сомалиец. Напуши го смях. Боже, какво шубе го хвана само защото току-що говориха за убийства. Елисе нямаше друга работа, та отвори дума за онзи свой преследвач.