Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

И им показва на какво е способна.

Изгледа документално предаване за любимия си фотограф Дон Маккълин. Наричаха го хуманитарен военен репортер, защото в творчеството си разкриваше най-отблъскващите черти на човечеството, за да подтикне зрителя към размисъл и душевен разбор, а не към радостни потръпвания. Мона се затрудняваше да каже същото за себе си. Направи й впечатление, че във филма, тенденциозно възхваляващ фотографа, не се споменава една ключова дума. Амбиция. Маккълин беше най-добрият и несъмнено се бе натъквал на хиляди свои почитатели между отделните си битки — схващани и в смисъла на професионални борби, и на въоръжени стълкновения. Млади колеги, жадуващи да станат като него и запознати с легендите за фотографа, останал при войниците в Хюе по време на офанзивата Тет, бяха чували и за приключенията му в Бейрут, Биафра, Конго, Кипър. Във филма се разказваше историята на фотограф, зависим от най-пристрастяващата дрога за човека — признанието и вниманието — и въпреки това не се споменаваше нито дума какво го мотивира да се подлага на жестоки изпитания, да поема безумни рискове, каквито никога не би поел без нужната амбиция; а на моменти е поемал дори риск да извърши същите престъпления, които документира — и всичко в името на перфектната снимка, на сензационния репортаж.

Мона се съгласи да се заключи в клетка и да чака Вампириста, без да съобщи в полицията и пренебрегвайки възможността да спаси човешки живот. Да, мислеше си, че престъпникът я наблюдава, но дори и да беше вярно, пак имаше начини да предупреди органите на реда. Листче, дискретно бутнато по масата към Нора. Мона обаче си втълпи, че е принудена да приеме условията, поставени от Вампириста. Съвсем в духа на фантазиите на Нора как прави секс с Хари Хуле, а привидно симулира нежелание. Искаше го, разбира се — признанието, славата, да види възхищението в очите на младите си колеги, когато застане на трибуната и изнесе благодарствена реч по случай присъждането на приза „Журналист на годината“. Представяше си как скромно заявява, че не е нищо повече от трудолюбиво момиче от малък северен град, на което късметът се е усмихнал. А после как доста по-нескромно започва да разказва за детството си, за тормоза в училище, за реванша и за амбициите. Да, на всеослушание щеше да говори за амбициите си. Нямаше да се побои да изрече нещата в прав текст. Че иска да полети. Да полети.

— Май ти идват твърде леки.

Гирите й натежаха. Отвори очи и видя как две ръце ги натискат надолу. Мъжът стоеше точно зад нея. В голямото огледало отпред Мона изглеждаше като четириръкия индийски бог Ганеша.

— Давай, още два пъти — прошепна гласът в ухото й.

Позна го. Полицаят. Той вдигна глава и тя видя лицето му в огледалото над своето. Той се усмихваше. Сини очи под светъл перчем. Бели зъби. Андерш Вюлер.

— Какво правиш тук? — попита Мона и забрави да си изпъне ръцете, но въпреки това имаше чувството, че лети.

— Какво правиш тук? — попита Йойстайн Айкелан и постави халбата пред клиента на барплота.

— Моля?

— Не питам вас, а него — Йойстайн посочи с палец над рамото си висок, късо подстриган мъж, вмъкнал се зад бара. Тъкмо сипваше вода и кафе в джезве.

— Втръсна ми от нескафе — отвърна Хари.

— От друго ти е втръснало. От почивката и от раздялата с любимия ти бар. Сещаш ли се какво е това парче?

Хари спря и се заслуша в музиката.

— Не мога да го позная, преди да чуя изпълнителя.

— Изобщо няма да чуеш глас, ето това е най-якото — отвърна Йостайн. — Тейлър Суифт, „1989“.

Хари кимна. Спомни си, че Суифт или звукозаписната й компания бяха отказали да качат албума й в „Спотифай“ и като компромисен вариант пуснаха в платформата версия без вокал.

— С теб не бяхме ли на едно мнение, че днешните вокалисти трябва да са жени над петдесет?

— Не ме ли чу какво казах? В цялото парче тя изобщо не се обажда, Хари.

Хари се отказа да оспорва логиката на Йойстайн.

— Днес клиентите са подранили.

— Заради крокодилските наденички — поясни Йойстайн и посочи дългите пушени наденици, окачени над барплота. — През първата седмица явно им се струваше някак екзотично, но започнаха да се връщат и да си поръчват пак. Дали да не прекръстим бара на „Алигатора Джо“, „Евърглейдс“ или…

— На мен „Джелъси“ ми харесва.

— Добре, добре, просто се опитвам да измисля нещо оригинално. Някой ще ни отмъкне идеята.

— Още преди това ще ни хрумне някоя нова.

Хари сложи джезвето върху котлона и се обърна. В заведението влезе познато лице.