Сергей Литвинов - Оскар за смъртоносна роля

— Първо, за да не разобличат агента, който работи за противника. Второ, неприятелят, в дадения случай това е вашият Брячихин, да не разбере, че противникът му всъщност знае всичко за него…

Ходасевич остави угарката да догори в пепелника.

— Във вашия случай всичко е наопаки — заяви той. — Извършено е демонстративно. Документът просто е бил откраднат.

— Може би — с лека язвителност възрази Таня — нашият шпионин е непрофесионалист? И съвсем случайно не е носел микрофотокамера?

— А ксерокс имате ли в отдела си? — присви очи полковникът.

— Имаме — Таня сведе очи.

— Ето ти го отговорът.

— А може би… — заспори тя, разбирайки впрочем, че спорът вече е изгубен от нея, обаче природният инат не й позволяваше никога да отстъпва в борбата и продължаваше да се сражава дори в най-безнадеждната ситуация. — Може би нашият шпионин не е знаел, че имаме ксерокс? Или не е умеел да работи на него?

— А може би е изобщо някой слабоумен сляпо-глухоням — саркастично каза Ходасевич и Таня се примири.

— Но тогава какво значи всичко това? — възкликна тя.

— Възможно е демонстративното изчезване на документа да означава, че искат да натопят някого…

— Да натопят? — подскочи Таня. — Кого конкретно?

— Трудно е да се каже. Може би агенцията ви като цяло. Може би твоя бос Теплицин. А може и лично теб.

Московският ресторант „Венеция“ беше съвсем нов и бе разположен много неудобно — отстрани на третото околовръстно шосе, така че засега нямаше кой знае каква клиентела.

Във вестибюла, под псевдоколоните, скучаеха десетина сервитьори с перуки и камизоли, а клиенти имаше само двама.

Единият беше към петдесетте, другият — сигурно на около трийсет, и двамата безупречно облечени и подстригани. Те седяха на една маса в ъгъла и тихо си приказваха. Пиеха червено вино и ядяха месо по неаполитански.

— Е, поздравявам те — каза по-младият. — Работата потръгна.

Събеседникът му небрежно кимна:

— Знам. Вече видях.

— Е, и как ти се стори? — с мазен глас попита младият.

Възрастният изкриви уста:

— Ще видим нататък как ще е…

Младият отмести чинията си, впи в събеседника си внимателен поглед и претенциозно попита:

— Какво искаш да кажеш?

Възрастният не се смути. Спокойно издържа погледа му и отвърна:

— Ами това, че засега твоята идея не ме впечатлява. — И твърдо отсече: — Дребнаво, банално, скучно.

— Но това е само началото — сви рамене младият. — Както се казва, само загрявката. Първата обиколка. А после вече всичко ще тръгне по-бързо. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-силни са усещанията.

— Колкото по-нататък, толкова по-добре, казваш, а? — кисело отвърна по-възрастният. — Пък аз мисля, че ударно трябваше да бъде именно началото. Хватката. Мълниеносният старт.

— Тук не си прав — твърдо каза младият. — Не може да слагаш всички под един знаменател! Ние имаме други подходи. И задачата ни е друга. Така че началото е съвсем нормално. Всичко върви по план, по учебник. А после така ще се завърти, че пръстите си ще оближеш.

— Ти предварително не се радвай — спря го възрастният. — Според мен не си даваш сметка с кого си имаш работа. Това са умни, хитри хора, с големи връзки. Затова бъди крайно предпазлив. Разбра ли? Крайно!

— Разбирам аз! — с досада отвърна младият. — Споко! Нещата са под контрол и всичко ще бъде окей! Тепърва ще им покажем звезди посред бял ден! И ние самите ще получим удовлетворение!

Той отново придърпа чинията си и започна бързо да яде изстиващото месо по неаполитански.

Понеделник, през деня

Таня поиска чай. Пилето по каталонски се оказа доста пикантно. Но й се пиеше чай не само заради това. Сега, по наистина загрижената реакция на пастрока си, тя най-сетне осъзна цялата сериозност на случилото се и цялата неприятност на своето собствено положение. Трябваше й таймаут, за да помисли и да асимилира… Валера сложи чая, след това отиде в стаята и се върна в кухнята с голям кожен тефтер.

— Да разгледаме детайлите — предложи той като се настани върху възглавниците в кухненския ъгъл.

— Както кажеш — смирено отвърна Татяна.

— Да започнем с прозореца в твоя кабинет — пастрокът й сложи на носа си големите очила и отвори тефтера. Втренчено погледна Таня над очилата. — Сега е лято. Възможно е преди излизане да не е затворен.

— Не, не, какво говориш! Винаги го затварям, преди да изляза. При това там има сигнализация. Ако не го затвориш, сирената ще пищи, веднага ще дотичат от охраната.