Сергей Литвинов - Оскар за смъртоносна роля

Той внимателно отряза края на пурата със специална сребърна гилотинка (която също някога му беше подарила Таня) и я пъхна в устата си. При това много точно изимитира британския премиер от военно време: същите смръщени вежди, издадена долна устна и гнуслив израз на лицето. Приликата се получи толкова впечатляваща, че Таня се разсмя:

— Ах, Валерочка, ти си истински артист!

И наистина, с пастрока си, с този чудесен чичко, напълно забравяше за собствените си проблеми. Никой на този свят не можеше да я разсмее така, както него.

Прозорецът на кухнята беше отворен към тихото московско дворче, откъдето лъхаше меката топлина на юнското лято. Синкави кълба от ароматен дим обгръщаха мощния торс на Валерий Петрович. От ранния засищащ обяд в тялото й се разливаше приятна слабост. На Таня й се искаше да забрави всичко, горчивините в света да изчезнат далеч… Но Валерий Петрович тръсна пепелта и каза:

— Е, казвай, какво се е случило.

Таня се учуди. Нито с дума или намек не бе споменала засега за проблема си.

— Откъде знаеш, че нещо ми се е случило?

— Познавам те — малко тъжно се усмихна той. — Щеше ли да дойдеш в делник, при това толкова рано, при мен, стареца, ако…

— Първо, ти далеч не си старец… — машинално възрази Таня. — И второ… Второ, аз наистина имам неприятности.

— Разказвай.

И Таня му разправи за изчезването на документа от сейфа, че това се е установило сутринта и че документът съдържа страхотни тайни.

— Какво мислиш ти за всичко това? — попита Ходасевич, когато тя свърши разказа си.

Лицето му поразително се промени в сравнение с момента, когато се наслаждаваше на вкусната храна и когато се шегуваше и имитираше Чърчил. Погледът му стана тежък, устните му се свиха, а върху широкото чело легна дълбока бръчка.

— Нямам представа — сви рамене Таня.

— Кого може да заинтересува този документ?

— Ами всеки! Всички!

— По-точно?

Въпросите си Валера задаваше рязко, отсечено.

— Не зная… Конкурентите на депутата Брячихин… Враговете му… Пресата… Някоя спецслужба…

— Че какво толкова страшно е написано в тази характеристика? — с уж невинен вид вдигна веждите си той.

— Какво? — Татяна се усмихна, за секунда се съсредоточи и цитира по памет: — „Субектът притежава хипертимен 2 2 Екстремно екстровертен, възбудим, жизнен тип поведение. — Б.р. тип личност на границата на психопатологията… Има склонност към екзалтирано демонстративно поведение… В реакциите на субекта към външни възбудители се проявяват маниакално истеричните черти на характера му…“.

— Звучи като диагноза.

— Именно. И това е само една от страниците. А те са четиринайсет.

— Психолозите са такива. Много умеят да ти лепнат такава диагноза, че направо лошо да ти стане! — подсмихна се Валерий Петрович.

— А всъщност нищо страшно няма — разпери ръце Татяна. — Просто Брячихин е активно лапацало и „другарят Обещавкин“… Само че в характеристиката това е описано със специални думички и хората веднага ще решат, че той е за лудницата…

— И фамилното име на депутата споменава ли се там?

Таня кимна с недоволна гримаса:

— Да, и всички други данни.

— Много неразумно — поклати глава Валерий Петрович.

— Нали е документ за вътрешно ползване!

— Бил е, Таня, бил е.

— Мислиш, че положението е много лошо ли? — прехапа устната си тя.

— Сама помисли. Някой си Хикс държи този документ. Щом вече е в ръцете му, значи вече може да добие гласност.

— И какво да правим сега?

— Тук малко липсва логика… — замислено каза Валерий Петрович.

Пурата вече догаряше в дебелите му пръсти, като обвиваше цялата му фигура с дим.

— Тоест?

— Ето, гледай. Да допуснем, че някой си Хикс — човек или организация — работи срещу нашия депутат Брячихин. Той, този Хикс, естествено е заинтересован от секретните сведения, които характеризират възможностите, силите и слабостите на депутата. Сведенията ги има във вашия документ… Засега това е пълна аналогия със секретен доклад за състоянието на дадена страна, от която се интересуват шпионите на друга… Така ли е?

— Да допуснем.

— Но ако в ръцете на шпионина попадне подобен доклад — продължаваше разсъжденията си полковник Ходасевич, — какво обикновено прави той?

Валерий Петрович втренчено изгледа Татяна.

Тя сви рамене. Не разбираше накъде бие.

— Снима доклада на микрофилм, а после го връща на мястото му… Защо ли?

Таня не отговори, само с досада забарабани по масата.