Сергей Литвинов - Оскар за смъртоносна роля

— Добре… — Валерий Петрович си отбеляза нещо в тефтера. — Сега вратите. Как се затварят?

— Нали ти разправях, имаме най-новата охранителна система. Някаква американска. Можеш да влезеш само с отпечатък на пръста си. Не мисля, че тази система може да се повреди. Или да се прекъсне.

— Добре… — още едно отбелязване. — Ами със самия сейф как стои работата?

— Сейфът е някакъв нов, малък. Също е вносен. Освен ключа има и код, но аз… — Таня горчиво въздъхна. — Не го използвах. Страхувах се да не го забравя или да го объркам. И без това в главата ми е пълна каша от кодове: пин код за кредитната карта, пин код за джиесема… И реших, че и кодът на сейфа ще ми дойде в повече…

— Ами ключът?

— Носех го на връзката си с другите ключове — от колата, от къщи…

— Къде ти стоят ключовете в работно време?

— В чантата. Никога не ги изваждам.

— А самата чанта?

— На бюрото ми — Таня сви рамене. — Или пък на стола. Или на перваза на прозореца. Изобщо, може да бъде къде ли не в пределите на моя кабинет.

— А у кого е резервният ключ от сейфа?

— Той е само един и е у мен.

— Не може да бъде — твърдо каза пастрокът й и я погледна над очилата си. — Винаги има резервен ключ.

Таня усети металически нотки в гласа му и вътрешно настръхна, като си представи колко зле са се чувствали онези хора, които полковник Ходасевич е разпитвал истински. Той изпитателно я гледаше.

— Казваш, че е имало резервен? — повтори объркано тя и извърна поглед. — Не зная… Не зная къде се пази този ключ.

За секунда я обхвана страх, точно като в детството й, сякаш е направила някоя беля в училище, получила е двойка или забележка от учителката и сега върви към къщи и потръпва, че Валерочка ще разбере и ще й се кара. Валерочка… Тя никога, дори в най-ранното си детство не го бе наричала татко и знаеше, че той не й е баща. Но Валера никога не й се караше. Никога. Майка й се караше и я наказваше. А Валерочка — не. Обаче независимо от това, Таня винаги се страхуваше не от майка си, а именно от него, когато сбъркаше нещо. Ето и сега тя нервно облиза устните си.

— Чаят вече е готов — каза тя.

В сравнение с детството, Таня умело се бе научила да скрива страха си и да владее емоциите си. И да променя посоката на разговора.

Тя наля от ароматния „Липтън“ в чашите.

— Има от маминия конфитюр, от цариградско грозде — предложи полковникът.

— Маминият, от цариградско грозде? — направи гримаса Таня. — Не искам. А бонбони нямаш ли?

— Не държа такива неща.

— Пак ли отслабваш?

— Опитвам се — той разпери ръце.

— Според мен, не ти се удава много — жестоко отбеляза тя.

— Зависи какво ще се сметне за цел. Ако са твоите петдесет килограма — доста съм далече. Ако пък са моите обичайни 98 — вече съм почти във форма — Валерий Петрович се потупа по шкембето, после отпи чай и приближи към себе си кожения тефтер. — Добреее, да се върнем, както казват англичаните, към своите овце. И така, откраднат е важен документ. Кажи ми кой, Танюша, е знаел, че той се намира в сейфа ти?

— Кой? Ами аз знаех… — лекомислено отговори Татяна.

— Това е естествено — полковникът метна към нея строг поглед. — Друг?

— Андрей Фьодорович Теплицин, нашият шеф, също знаеше.

Полковникът кимна.

— Друг?

— Друг… Не зная… Май никой друг.

— Значи — Валерий Петрович отново втренчено погледна Татяна, — излиза, че щом ти не си го взимала, тогава го е взел Андрей Фьодорович, така ли?

Таня сви рамене.

— Но може би някой е отворил сейфа без да знае, че документът е там? Ей така, случайно?

— Случайно ли? Че какво тогава е търсил в сейфа? Скъпоценности?

— Ами от време на време там държим пари. „Черната каса“.

— Големи ли са сумите?

— Понякога. Но не повече от десет хиляди долара.

— Кога за последен път там е имало пари?

Таня се замисли.

— Може би преди около два месеца.

— Такааа… — пастрокът на Таня почука с химикалката по масата. — Значи, само двама души са знаели какво точно има в сейфа — ти и Теплицин. А кой е можел да подозира, че документът е там?

— Мисля, че всеки от отдела — въздъхна Таня. — Ние с Андрей Фьодорович не сме разправяли наляво и надясно за този документ, но не сме правили и кой знае каква тайна от този факт.

— Какво имаш предвид?

— Един-два пъти сме говорили с Андрей Фьодорович за тази характеристика. Разговорите може да са били чути от хората в отдела.

— По какъв начин? В коридора ли сте говорили? Или в стола?

— Не, но кабинетът ми е малък. Обикновено не затварям вратата. Наташка, секретарката ми също не затваря вратата си към отдела.