Сергей Литвинов - Оскар за смъртоносна роля

— Имам един човек, който може да ни помогне.

— Кой? — скептично попита Теплицин.

— Моят пастрок.

— Той Шерлок Холмс ли се казва? — все така иронично рече Андрей Фьодорович.

— Да.

Веждите на Теплицин учудено се вдигнаха.

— Тоест?

— Моят пастрок е Валерий Петрович Ходасевич.

— Кой е той?

— Полковник от федералната служба за безопасност. Аналитик, бивш таен агент. И абсолютно сигурен човек.

— Ндаа… За агента и полковника — вярвам. А можеш ли да гарантираш, че е абсолютно сигурен?

— Ами аз съм му любимата заварена дъщеря. Като дъщеря, но по-близка. Той ще направи всичко за мен.

Ще не ще, Теплицин се съгласи. Че какво друго му оставаше, свои предложения той нямаше. И тогава Татяна обяви в отдела, че заминава по спешна служебна задача, заръча на Мишка Колпин и на Андрей Пастухов сами да проведат презентацията на проекта, а на Наташка — да прехвърля всички важни обаждания на мобилния й. Подчинените не можеха да скрият учудването си от поведението на своята началничка. Полина и Родик — творческата двойка, се пулеха в развълнуваната си шефка. Втората двойка, Тьома и Миша, се споглеждаха, а секретарката Наташка даже беше изплезила връхчето на езика си, така я бе завладяло любопитството…

„А един от тях — мярна се в главата на Татяна неканена мисъл — е крадец! Или още по-лошо — подставено лице!“. Тя бързо прогони неприятното, прилично на киселини в стомаха, чувство на подозрителност и се спусна в галоп към паркинга.

… Валерий Петрович се учуди и зарадва на неочакваната визита на заварената си дъщеря. Учудването той се постара да скрие, а виж — радостта не сметна за необходимо да я маскира.

— Тъкмо за обяд — избоботи той, целувайки Татяна по двете бузи. — Хайде, да те поохраня малко.

— Ох, Валерочка — махна тя с ръка, — ама аз още хич не съм гладна.

Ходасевич обикновено се будеше в ранни зори и обядваше с отдавна въведена стриктност точно на обяд.

— Да, ама имам език по старомосковски и пиле по каталонски.

— Ммм… Звучи изискано.

— Хайде тогава, да вървим да хапнем заедно.

— Все забравям да те питам къде си се научил толкова добре да готвиш?

— Нали знаеш, че майка ти никога не е обичала да кулинарства. Така че просто нямах избор.

— И въпреки това… За да готви така човек, се изисква особен талант.

— Ми аз го имам!

— И още повече практика. Стажуване в някой луксозен ресторант.

— Имам го.

— Как така? — учуди се Таня. — От къде на къде?

— Нали четири години бях готвач в посолство.

Татяна опули очи.

— Никога не си ми казвал! В какво посолство?

— В една чужда столица.

— В коя?

— Е, какво значение има…

— В наше посолство ли? В съветско?

— Не — поклати глава Валерий Петрович. — На друга държава. На чужда държава.

— В коя? Къде? Хайде кажи ми! — не го оставяше на мира Таня. — Какво си правил там? Моля ти се, Валерочка, миличък!

Тя беше готова да забрави собствените си неприятности, но да разбере поне нещичко за секретната служба на полковник Ходасевич.

— Не мога, миличка — разпери ръце той. — Грифът „Строго секретно“ още не е свален от делото. Щом мине срокът на давност, непременно ще ти разкажа.

— А кога ще е това?

— След седемдесет и осем години.

— Ама ти направо ми се подиграваш! Шпионин нещастен! Шопар! — извика Татяна и го удари с юмруче по рамото.

Ходасевич лекичко прихвана ръката й и като на шега я изви.

— Ох-ох-ох, боли! — занарежда Таня, макар никак да не я болеше.

Харесваше й пред пастрока си да се прави на дете и да се чувства по съответния начин. Всички реални грижи, грижи за възрастни, се изместваха на някъде и се създаваше усещането, че е в далечното, отдавна отминало детство… Сякаш бе момиченце, а пастрокът й е зрял, мъдър, силен човек и отново я води за ръчичка в зоологическата градина и след като я вдигне на раменете си, й показва как се цамбуркат в изкуственото си езеро белите мечки…

… Обядът наистина излезе изискан. Таня дори не забеляза как нагълта и три парченца език, и пилешко бутче, а после допълнително и крилце, а и гарнитурка от карфиол, паниран с яйца и галета… С една дума: „Ще стана аз дебела крава!“. Но от друга страна, тя посещаваше пастрока си не чак толкова често, а днешните излишни калории щеше да ги изгори във фитнес залата…

След кафето Таня извади от чантата си пура с мундщук и я подаде на Валерий Петрович.

— Ето, вземи. Купих ти я по пътя. Истинска хаванска.

— Благодаря, Танюшка! — искрено се зарадва Ходасевич. И добави със самоирония: — Пък аз все си мислех какво още не ми достига, за да заприличам на Чърчил!