Сергей Литвинов - Оскар за смъртоносна роля

Повече от всичко Садовникова се гордееше с това, че въобще няма вид на директор. Какви са началничките? Или някакви стари командорки, или проклети грандами, или, в краен случай, измъчени млади жени с твърд поглед. А за Татяна никой не би се сетил, че е директор, докато не му пъхне под носа визитката си. Видът й изобщо не бе началнически — напротив, изглеждаше млада и безгрижна, фигурата й — стройна. Ако е с панталон — той е плътно прилепнал, ако е с пола — тя непременно е над коленете. Косите й — бухнали, бръчки — няма. С една дума — понякога дори тийнейджъри я закачаха. Канеха я на дискотеки в студентските общежития… А вечната младост е толкова хубаво нещо! Поне още десетина години да можеше да продължи!

Обаче Таня Садовникова не се осланяше само на природния дар и на собствения си ген. Тя влагаше всички сили, за да не й даде никой нейните — о ужас! — двайсет и седем. Колкото и уморена да беше, винаги намираше време да потича — на тенис корта, да поплува в басейна или да си направи чаша отвратителен на вкус морковен сок. Колкото и да я мързеше, никога не забравяше, че лицето от само себе си няма да остане младо. И го натриваше с парченца лед, и маски му правеше, и едва дишаше над тенджерата с гореща билкова отвара, за да прочисти порите… Понякога, особено след тежки преговори или продължителен работен ден, отиваше във фитнес залата като на каторга. И само при мисълта, че трябва да чисти моркови, а после да се дави с тоя ужасен сок, направо й се гадеше. Вместо спорт й се щеше да се мушне в леглото, вместо полезната напитка й се искаше коняк… Но обикновено се справяше с изкушенията. Сама се наричаше лентяйка и слабачка. И тръгваше за тенис корта или за басейна, а когато се върнеше вкъщи, зачервена и уморена, преди да се стовари в леглото, старателно почистваше лицето си и си слагаше тонизираща маска… „Аз съм най-важният си капитал!“ — повтаряше си тя. И много се радваше, че макар и началничка, изглежда, ако не като ученичка, поне като палава студентка на около двайсет и две. Пък и се чувстваше съвсем млада — вървеше бързо, едва ли не подскачайки, и можеше като нищо да стигне потеглил автобус…

Наистина на автобус сега Таня рядко се качваше, основно караше собствената си кола. Все пак е творчески директор, какъв ти обществен транспорт!

Тази година си купи, благодарение на високите длъжност и заплата, малък джип тойота с небесносин цвят. Както казват французите „noblesse oblige“ — положението задължава.

Не отива на втория човек в рекламната агенция „Петата власт“ да кара малко пежо, като че ли е някаква аспирантка.

Когато Таня се замисли да купи по-солидна кола, дори не можеше да предположи, че това ще я доведе до най-силни нравствени страдания. Новата кола, разбира се, е чудесно, страхотно нещо, но какво да прави с любимото си пеженце? Да си го остави за всеки случай? Но две коли за едно момиче са прекалено много. Два гаража, две поддръжки, два пъти на технически преглед — ще се побърка, пък и доста пари ще глътне. Освен това съседите ще започнат да я гледат накриво и веднага ще я обявят за буржоазка. А да продаде пеженцето просто сърце не й дава. Нали вярната червена колица е минала с Таня през огън и вода, като жива е, обича стопанката си и просто няма да преживее, ако тя я даде в чужди, равнодушни и несръчни ръце.

Таня реши да подари пеженцето на майка си, но Юлия Николаевна бе скарана с техниката и само замаха с ръце: „Боже опази!“. Таня се обърна със същото предложение към пастрока си, а Валерий Петрович иронично се усмихна: „Че аз с моите телеса направо ще я смажа!“. Друг, на когото на Таня да не й е жал да подари любимеца си, нямаше…

Значи, реши тя, такава й е съдбата. Щом пеженцето не иска да си отиде, много й здраве на новата кола, ще си го кара чак до пенсия — неговата или нейната собствена. Но изведнъж се сети — Димка Полуянов, старият, верен приятел, журналистът от „Младежки вести“, и досега си кара остарялата жигулка! Може да му предложи пеженцето. Щом тази мисъл й дойде наум, Таня веднага — тя не обичаше нищо да отлага — му се обади и го помоли да мине по спешна работа.

Полуянов се зарадва на предложението на Таня. Разцелува я, но после изведнъж стана мрачен и каза:

— Хусарите не взимат пари от жени. И коли също. Колко ти струва пеженцето?

— По твое усмотрение — сви рамене Таня.

— Три хиляди долара стигат ли? — предпазливо се поинтересува журналистът.

— Дадено.

— А може ли на кредит? Че в момента нямам такива пари…