Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Той също ли ви позна?

— Интересно беше, че се познахме — каза лейди Седжуик. — Били сме заедно около една седмица. После семейството ми ни откри, плати на Мики, а мен отведоха. — Тя въздъхна. — Бях много млада, когато избягах с него. Знаех много малко. Бях просто една глупачка и главата ми беше пълна с романтика. За мен той беше герой заради начина, по който яздеше. Не знаеше какво е страх. Беше хубав и весел. Аз бях тази, която поиска да избяга с него. Струва ми се, че сам той не би и помислил за това. Обаче аз бях дива и лудо влюбена. Но това не продължи дълго — поклати глава тя. — Първите двадесет и четири часа ме отрезвиха. Мики пиеше, беше груб и брутален. Когато роднините ми се появиха и ме отведоха, бях благодарна и не исках никога вече да го видя.

— Те знаеха ли, че сте се венчали?

— Не.

— Не им ли казахте?

— Аз не знаех, че съм омъжена.

— Как така?

— Венчахме се в Белингоулън, но когато ни откриха, Мики каза, че женитбата ни не е действителна, че той и приятелите му са я измислили. По това време ми изглеждаше съвсем възможно да го е направил. Не зная дали искаше да вземе парите, които му дадоха или се боеше, че е нарушил закона, като се е оженил за малолетно момиче, но аз не се усъмних в думите му.

— А по-късно?

Тя беше потънала в размисъл.

— По-късно, когато опознах живота повече, разбрах, че всъщност съм била омъжена за Майкъл Гормън.

— Фактически, при брака ви с лорд Конистън сте осъществили двуженство.

— И когато се омъжих за Джон Седжуик, а и за американския си съпруг. — Тя погледна Дейви и се засмя весело. — Толкова много двуженства, че наистина изглежда смешно.

— Никога ли не сте мислили за развод?

Лейди Седжуик сви рамене.

— Всичко изглеждаше като глупав сън. Не исках да разравям всичко отново. Естествено, казах на Джони.

При споменаването на това име гласът й омекна.

— А какво каза той?

— Не се интересуваше. Нито той, нито аз.

— Двуженството се наказва, лейди Седжуик.

Тя се засмя и го погледна. Кой щеше да се занимава с нещо, случило се преди години в Ирландия? Всичко беше минало и свършено. Мики си беше взел парите и заминал.

— Не разбирате ли? Изглеждаше глупав инцидент, който исках да забравя. Поставих го измежду нещата без значение.

— Но после един ден Майкъл Гормън се появи и се опята да ви шантажира?

— Глупости! Кой ви е казал това?

Главният инспектор погледна към мис Марпъл.

— Вие? — вгледа се Бес Седжуик в старата дама. — Какво знаете вие за това?

— Креслата в този хотел имат много високи облегалки — каза мис Марпъл. — Много са удобни. Седях в едно такова точно до камината в стаята за кореспонденция. Почивах си, преди да изляза навън. Вие влязохте, за да напишете някакво писмо. Предполагам, че не сте разбрали, че в стаята има някой. Така чух разговора ви с онзи човек.

— Вие сте подслушвали?

— Естествено — отвърна мис Марпъл. — А защо не? Стаята беше обща. Когато се показахте през прозореца и се обадихте на мъжа, аз нямах и представа, че ще водите частен разговор.

Бес бавно кимна с глава и каза:

— Съвсем честно. Да, разбирам. Но въпреки това, вие не сте разбрали добре. Мики не ме шантажираше. Може и да е пожелал, но аз го поставих на мястото му, преди да се бе опитал. — Устните й се разтегнаха в характерната й широка усмивка, която правеше лицето й толкова привлекателно. — Стреснах го.

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Заплашихте го, че ще го застреляте. И ако искате да чуете мнението ми, добре го сторихте.

Веждите на Бес Седжуик се повдигнаха от изненада.

— Обаче аз не бях единствената, която чу — продължи мис Марпъл.

— Боже мой! Нима целият хотел ме е слушал?

— Другото кресло също беше заето.

— От кого?

Мис Марпъл погледна към главния инспектор Дейви. „Трябва да й се каже, но аз не бих могла“ говореше нейният поглед.

— В другото кресло е била дъщеря ви — рече Дейви.

— О, не! — рязко извика Бес. — О, не. Не Елвира! Разбирам. Тя си е помислила…

— Помислила си е, че трябва да отиде в Ирландия и да разбере истината. Не е било трудно да разбере.

— О, не! — промълви пак тихо Бес и добави: — Бедното дете… Дори и сега не ме попита нищо… Запази всичко в себе си. Ако ми беше казала, щях да й обясня нещата, щях да й обясня, че това няма значение.

— Може би тя нямаше да се съгласи с вас — заяви главният инспектор Дейви. — Смешно е, но… след толкова години работа в криминалистиката съм се научил… да не вярвам на простите неща. Простите неща са прекалено хубави, за да са верни. Снощното убийство бе такова. Дъщеря ви каза, че някой е стрелял по нея, но не я е улучил. Портиерът притичал да я спаси и е получил втория куршум. Това може и да е вярно, обаче нещата може и да са съвсем различни. Вие казахте съвсем искрено, лейди Седжуик, че Ладислав Малиновски няма никаква причина да напада дъщеря ви. Съгласни сме с вас. И аз не мисля, че има такава. Той е от онези мъже, които могат да вдигнат скандал на жена, да извадят нож и да я прободат, но не мисля, че е могъл да се скрие някъде и да чака хладнокръвно, за да я застреля. Да предположим обаче, че я е чакал някой друг. Викове, изстрели, а фактът е, че е застрелян Майкъл Гормън. Предположете, че това е трябвало да стане. Планът на Малиновски е много грижлив. Той избира мъглива нощ, скрива се и чака да се появи дъщеря ви. Той знае, че тя ще дойде. Стреля, ала не по момичето. Внимава да не я засегне и тя си мисли, че някой е стрелял по нея. Тя извиква. Портиерът чува изстрела, втурва се и тогава Малиновски застрелва човека, когото е искал да застреля — Майкъл Гормън.