Агата Кристи - В хотел Бъртрам

Отец Пенифадър бе изпратен с такси в Британския музей. Мис Марпъл бе придружена от главния инспектор до хола. Дали щеше да има нещо против да почака тук още десет минути? Мис Марпъл нямаше нищо против. Тя се зарадва на възможността да поседне, да се огледа наоколо и да помисли.

Хотел Бъртрам… Толкова спомени… миналото се смеси с настоящето. Тя си спомни една фраза: „Колкото повече се изменя, толкова повече си остава същото.“ Обърна фразата. Колкото повече си остава същото, толкова повече се променя. И двете са истина, помисли си тя.

Натъжи се — за себе си и за хотел Бъртрам. Чудеше се какво още иска от нея главният инспектор. Той беше човек, чиито планове в крайна сметка жънеха резултат. Днес беше неговият ден.

Животът в хотел Бъртрам си вървеше както винаги. Не, реши мис Марпъл, и все пак не както винаги! Имаше разлика, макар че не можеше точно да се установи къде е тя. Може би някаква вътрешна напрегнатост.

— Готова ли сте? — попита главният инспектор Дейви.

— Къде ще ме водите сега?

— Отиваме да посетим лейди Седжуик.

— Тя тук ли е?

— Да, с дъщеря си.

Мис Марпъл се изправи. Огледа се и измърмори:

— Клетият Бъртрам!…

— Защо клетият Бъртрам?

— Струва ми се, че доста добре разбирате защо.

— Е, ако гледам с вашите очи, може би да.

— Винаги е тъжно, когато трябва да се разруши произведение на изкуството.

— Вие наричате това място произведение на изкуството?

— Разбира се. Вие също.

— Разбирам какво искате да кажете — съгласи се той.

— То е все едно, да имате бъз в лехата. Не остава нищо друго, освен да се изкопае всичко.

— Не разбирам много от градини, но ако смените метафората и кажете, че щом дървото започне да гние, нищо не може да го спаси, тогава съм съгласен с вас.

Качиха се в асансьора и се отправиха към стаята на лейди Седжуик. Главният инспектор почука на вратата, получи разрешение и влезе вътре, последван от мис Марпъл.

Бес Седжуик седеше в едно кресло край прозореца. На коленете й лежеше книга, която тя не четеше.

— Пак ли сте вие, инспекторе?

Погледът й мина от него на мис Марпъл и тя леко се изненада.

— Това е мис Марпъл — каза Дейви. — Мис Марпъл, мис Седжуик.

— Познаваме се — каза лейди Седжуик. — Онзи ден бяхте със Селина Хейзи, нали? Седнете — добави тя, а после се обърна към главния инспектор Дейви. — Има ли нещо ново за мъжа, който стреля в Елвира?

— Не точно това, което наричате „нещо ново“.

— Съмнявам се дали някога ще имате. В такава мъгла излизат разни хора и нападат минаващите жени.

— Донякъде е вярно — заяви Таткото. — Как е дъщеря ви?

— О, Елвира вече е съвсем добре.

— С вас ли е тя?

— Да. Обадих се на настойника й, полковник Лъском. Той остана много доволен, че съм я взела със себе си. — Тя се засмя. — Доброто старо момче. Той винаги е искал да ни събере.

— Може да е бил прав.

— О, не, не е. Но в момента мисля, че това е най-доброто. — Тя погледна през прозореца и заговори с променен глас: — Чух, че сте арестували един мой приятел — Ладислав Малиновски. С какво обвинение?

— Не е арестуван — поправи я главният инспектор Дейви. — Просто ни помага в разследването.

— Изпратих адвоката си да се погрижи за него.

— Много умно — каза Таткото одобрително. — На всеки, който си има работа с полицията, е нужен адвокат. Иначе може да каже нещо погрешно.

— Дори ако е напълно невинен?

— Вероятно в такъв случай е още по-необходимо — отвърна Таткото.

— Вие сте циник. За какво го разпитвахте, ако мога да попитам?

— Искахме да знаем какво точно е правил през нощта, когато бе убит Майкъл Гормън.

Бес Седжуик скочи рязко от креслото си.

— Смятате, че Ладислав е стрелял по Елвира? Та те дори не се познаваха!

— Може да го е направил. Колата му беше наблизо.

— Глупости!

— Много ли ви разтревожи стрелбата, лейди Седжуик?

Тя го изгледа учудено.

— Разбира се, че ще се разтревожа. Дъщеря ми едва се отърва! Какво очаквахте?

— Нямах предвид това. Искам да кажа дали ви разтревожи смъртта на Майкъл Гормън?

— Съжалявам за него. Той беше смел човек.

— Това ли е всичко?

— Какво повече очаквате?

— Познавахте го, нали?

— Разбира се. Той работеше тук.

— Но вие го познавахте малко по-добре, нали?

— Не ви разбирам.

— Хайде, лейди Седжуик. Той ви беше съпруг, нали?

Тя не отговори веднага, въпреки че не изглеждаше нито развълнувана, нито учудена.

— Доста знаете, инспекторе. — Тя въздъхна и се облегна назад. — Не бях го виждала повече от двадесет години. Веднъж погледнах през прозореца и го познах.