Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Може би, защото би наследила нейното огромно богатство.

— Бес? Бес да убива за пари? Тя е тъпкана с парите на американския са съпруг. Съвсем достатъчно.

— Достатъчно не е равно на огромно състояние — каза Таткото. — Хората убиват за пари. Майки са убивали децата си и деца са убивали майките си.

— Повтарям ви, че сте полудял!

— Казахте, че може да се ожените за мис Блейк. А може би вече сте женени? Ако е така, тогава вие бихте наследили състоянието й.

— Какви глупости говорите! Не, не съм женен за Елвира. Тя е красиво момиче. Харесвам я, а тя ме обича. Признавам го. Срещнах я в Италия, забавлявахме се и това е всичко. Нищо повече, разбирате ли?

— Наистина ли? Току-що казахте съвсем определено, че ще се жените за нея.

— О, това ли?

— Да, това. Вярно ли е?

— Казах го, защото звучеше по-добре в този случай. Вие в тази страна сте пуритани…

— Това не е обяснение.

— Нищо не разбирате. Аз и майка й сме… любовници… Не исках да го кажа… По-добре бе да кажа, че съм сгоден за дъщерята. Това звучи съвсем почтено и по английски.

— А на мен ми звучи по-невероятно. Вие имате нужда от пари, мистър Малиновски, нали?

— Скъпи инспекторе! Аз винаги имам нужда от пари. Това е печалното.

— А преди няколко месеца разбрах, че пръскате пари най-безгрижно.

— Да. Имах голям удар. Аз съм комарджия, признавам си.

— Това е лесно за вярване. Къде направихте този голям удар?

— Това няма да ви кажа. Не можете да го очаквате от мен.

— Изобщо не го очаквам.

— Имате ли още въпроси?

— Засега не. Вие идентифицирахте пистолета си. Това ще помогне.

— Не разбирам… Не мога да проумея… — Той стана и посегна към пистолета. — Дайте ми го, моля ви.

— Страхувам се, че засега ще трябва да го задържим и затова ще ви напиша квитанция.

Той я написа и я подаде на Малиновски. Последният излезе, като затръшна вратата.

— Темпераментен младеж! — заяви Таткото.

— Не го притиснахте за сменения номер в Бедхемптън.

— Не, исках само да го сплаша, но не прекалено. Ще му даваме само по един повод за тревоги. А той е разтревожен.

— Старият искаше да ви види, сър.

Главният инспектор Дейви кимна и тръгна към стаята на сър Роналд.

— Е, Татко? Напредваме ли?

— Да, доста риба е вече в мрежата. Предимно дребна, но се приближаваме към едрите. Всичко върви както трябва.

— Добре, Фред — отвърна сър Роналд.

Мис Марпъл слезе от влаха на Падингтън и видя едрата фигура на главния инспектор Дейви, който я очакваше на перона.

Той я поздрави, улови я под ръка и я поведе към една кола. Шофьорът отвори вратата, мис Марпъл влезе вътре, Дейви я последва и колата потегли.

— Къде ме водите, инспектор Дейви?

— В хотел Бъртрам.

— Боже мой! Отново в хотел Бъртрам! Защо?

— Официалният отговор е: защото полицията смята, че можете да й помогнете при разпита.

— Звучи познато, но доста зловещо. Обикновено това е прелюдия към арест, нали?

— Няма да ви арестувам, мис Марпъл — усмихна се Таткото. — Вие имате алиби.

Мис Марпъл замълча и след малко каза:

— Разбирам.

Стигнаха до хотел Бъртрам в мълчание. Мис Гориндж вдигна глава, когато влязоха, но главният инспектор Дейви поведе мис Марпъл към асансьора.

— Втория етаж!

Асансьорът се издигна, спря и Таткото я поведе по коридора. Когато отвори вратата на стая 18, мис Марпъл каза:

— Това е стаята, в която бях отседнала.

— Да — съгласи се Таткото.

Мис Марпъл седна в креслото.

— Много удобна стая — забеляза тя с въздишка.

— Сигурно знаят, че е удобна — съгласи се Дейви.

— Изглеждате уморен, инспекторе — неочаквано проговори мис Марпъл.

— Наложи се да пътувам. Между другото, тъкмо се връщам от Ирландия.

— Така ли? От Белингоулън?

— Откъде, по дяволите, знаете за Белингоулън? Извинете…

Мис Марпъл се усмихна, прощавайки му.

— Предполагам, че Майкъл Гормън ви е казал, че е от там.

— Не съвсем — заяви мис Марпъл.

— Тогава — извинете за въпроса — откъде знаете?

— Боже мой! — възкликна мис Марпъл. — Много просто. Случи ми се да подочуя нещичко.

— О, разбирам.

— Не подслушвах. Беше на обществено място. Честно казано, обичам да слушам какво си говорят хората. Всеки го прави. Особено, когато си стар и не излизаш много. Когато хората до теб говорят, ти слушаш.

— Е, да. Това е съвсем естествено — каза Дейви.

— Та на въпроса — продължи мис Марпъл. — Ако хората не си понижават гласовете, явно е, че са готови да бъдат подслушвани. Обаче понякога не съзнават, че не са сами в стаята. И тогава трябва да решиш какво да правиш. Да станеш и да се изкашляш или пък да си стоиш тихо и да се надяваш, че няма да доловят присъствието ти. И в двата случая е доста неловко.