Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Значи съм сгрешил — каза Таткото. — Но вие го познавате? — обърна се той към Бес Седжуик.

— Естествено! — отговори тя. — Познавам го отдавна. — И добави с лека усмивка: — Той е луд. Кара като дявол. Някой ден ще си счупи врата. Преди осемнадесет месеца катастрофира тежко.

— Спомням си, че четох за това — каза Таткото. — Вече не се състезава, нали?

— Още не. Може би никога вече няма да се състезава.

— Мислите ли, че мога да си легна? — запита Елвира умолително. — Аз съм… ужасно изморена.

— Разбира се — каза Таткото. — Казахте всичко, което си спомняте, нали?

— О, да.

— Ще се кача с теб.

Майката и дъщерята излязоха заедно.

— Тя го познава — заяви Таткото.

— Наистина ли мислите така? — попита сержант Уодъл.

— Зная. Пила е чай с него в Бетърси Парк преди ден-два.

— Как разбрахте?

— Една разтревожена стара дама ми го каза. Тя смята, че не е подходящ за момичето. И това е вярно, разбира се.

— Особено пък, ако той и майка й… — Уодъл замълча. — Така говорят.

— Да. Може и да е истина, може и да не е. Но сигурно е вярно.

— В такъв случай коя от двете преследва той?

Таткото го прекъсна.

— Иска ми се да го хвана. Страшно ми се иска. Колата му е тук, зад ъгъла.

— Мислите ли, че е отседнал в хотела?

— Не, мисля, че не. Ако е дошъл тук, то е било, за да се срещне с момичето. Сигурен съм, че тя е идвала при него.

Вратата се отвори и Бес Седжуик влезе.

— Върнах се — каза тя, — защото исках да поговоря с вас. — Тя изгледа другите двама. — Може ли да говорим насаме? Казах ви всичко, което зная, но искам да разменим няколко думи.

— Разбира се — отговори главният инспектор. Той кимна с глава и младият детектив прибра бележника си излезе. С него излезе и Уейдъл. — Е? — попита Дейви. Бес Седжуик седна срещу него.

— Тази глупава история с отровените шоколади. Не вярвам нещо такова да се е случило. Просто е абсурдно.

— Не вярвате ли?

— Ами вие?

Таткото поклати недоверчиво глава.

— Смятате, че дъщеря ви си го е измислила?

— Да. Но защо?

— Е, ако вие не знаете защо — каза главният инспектор, — как мога аз да зная? Тя е ваша дъщеря. Би трябвало да я познавате по-добре от мен.

— Аз изобщо не я познавам — призна горчиво Бес Седжуик. — Не съм я виждала и не съм имала нищо общо с нея от двегодишна възраст, когато избягах от мъжа си.

— О, да. Зная всичко това. Стори ми се странно. Виждате ли, лейди Седжуик, съдът дава детето на майката даже и ако тя е виновна за развода. Разбира се, ако тя го поиска. Изглежда вие не сте я поискали.

— Сметнах, че така е по-добре.

— А защо?

— Не мислех, че ще е… безопасно за нея.

— От морална гледна точка ли?

— Не. Не от морална гледна точка. Децата трябва да знаят за съпружеската изневяра, трябва да пораснат с нея. Не. Просто сметнах, че не съм човек, с когото ще бъде в безопасност. Животът ми е изпълнен с опасности. Не може да се избяга от опасността и от природата. Родена съм да живея с опасността. Помислих си, че за Елвира ще бъде по-добре, че тя ще бъде по-щастлива, ако получи традиционно английско възпитание.

— Но без майчина любов?

— Мислех си, че ако ме обикне, това ще й донесе мъка. Може да не ми повярвате, но действително мислех така.

— Разбирам. Още ли мислите, че сте права?

— Не — каза Бес. — Сега разбирам, че дълбоко съм грешила.

— Дъщеря ви познава ли Ладислав Малиновски?

— Убедена съм, че не. Тя каза, нали я чухте?

— Да, чух я.

— Тогава?

— Тя се страхуваше, когато седеше тук. В нашата професия сме свикнали да разпознаваме страха. Тя се страхуваше, а защо? Шоколади или не, някой се опита да я убие. Историята в метрото може и да е вярна.

— Абсурдна е като в трилър.

— Може би, но такива неща се случват, лейди Седжуик. По-често, отколкото си мислите. Как смятате, кой може да иска смъртта на дъщеря ви?

— Никой, абсолютно никой! — заяви тя разпалено.

Главният инспектор Дейви въздъхна и поклати глава.

Главният инспектор Дейви изчака търпеливо, докато мисис Мелфорд спря да говори. Това бе един изключително безполезен разговор. Братовчедката Мелфорд беше невероятно бъбрива. Тя говореше за приятните обноски на Елвира, за добрия й характер, за зъбите й, за извиненията по телефона, за съмнението относно това дали Бриджит е подходяща приятелка за нея. Обаче мисис Мелфорд не знаеше нищо, не беше чула нищо, не беше видяла нищо и очевидно не бе се замисляла за нищо.

Краткият разговор с настойника на Елвира, полковник Лъском, също не донесе нищо, макар за щастие да бе по-кратък.