Агата Кристи - В хотел Бъртрам

Главният инспектор погледна, накъдето сочеше момичето. От тази страна на хотел Бъртрам имаше старомодно кътче под нивото на улицата с врата и няколко стъпала, които не се използуваха много, защото водеха към склада, но човек лесно можеше да се скрие там.

— Не го ли видяхте?

— Не. Втурна се покрай мен като сянка. Мъглата беше толкова гъста…

Дейви кимна. Момичето започна да хълца истерично.

— Кой е искал да ме убие? Защо някой ще иска да ме убива? Това е за втори път. Не разбирам… Защо?

Чу се полицейска сирена.

В хола на хотел Бъртрам мис Гориндж бе погледнала остро нагоре. Един-двама от посетителите също бяха вдигнали очи. По-старите и по-глухите седяха спокойно.

С чаша старо бренди в ръка, Хенри се закова като вцепенен до една маса. Мис Марпъл стисна облегалката на креслото. Един адмирал в оставка каза с безразличие:

— Катастрофа. Предполагам, че са се блъснали коли в мъглата.

Въртящата се врата се отвори и в салона влезе огромен мъж, придържащ момиче в палто от светла кожа, което се движеше с мъка. Мъжът се огледа за помощ.

Мис Гориндж излезе от рецепцията, готова да се справи с всичко. В този момент асансьорът слезе. Появи се една висока фигура и момичето се изскубна от ръцете на мъжа и се втурна към нея.

— Мамо! — извика то. — О, мамо, мамо… — и се хвърли хлипайки в прегръдките на Бес Седжуик.

Главният инспектор Дейви се облегна в креслото си и се загледа в двете жени срещу него. Минаваше полунощ. Полицаите си бяха отишли. Бяха идвали и лекари, криминалисти, хора от Бърза помощ, които бяха вдигнали тялото, но сега всичко бе концентрирано в тази стая, предоставена от хотел Бъртрам за нуждите на закона. Дейви седеше от едната страна на масата, а Елвира и Бес Седжуик — от другата. До стената един полицай записваше. Сержант Уейдъл седеше до вратата.

Таткото гледаше замислено двете жени срещу него. Майка и дъщеря. Забеляза голямата прилика и разбра защо в мъглата бе взел Елвира Блейк за Бес Седжуик. Но като ги гледаше сега, бе впечатлен повече от разликата, отколкото от приликата. Само косите им имаха един и същ цвят и той имаше впечатлението, че пред него стоят позитивът и негативът на един и същ човек. Всичко у Бес Седжуик беше позитивно — енергията, магнитната й привлекателност. Той се възхищаваше от лейди Седжуик. Винаги й се беше възхищавал. Възхищаваше се на смелостта й, на поведението й. Когато четеше в съботните вестници, че „това никога няма да й се размине“, той знаеше, че ще й се размине. Понякога и на него му се струваше, че тя няма да стигне до края на някое пътешествие, обаче тя все пак стигаше. Възхищаваше се особено от твърдостта й. Тя беше претърпяла самолетна катастрофа, няколко пъти бе катастрофирала с коли, два пъти беше хвърляна от кон, обаче накрая оцеляваше. Животрептяща, енергична, едно присъствие, което не можеше да се пренебрегне нито за миг.

Той й сваляше шапка. Очите му преминаваха от майката на дъщерята и започна да се чуди. И наистина беше чудно.

При Елвира Блейк всичко беше някак скрито. Бес Седжуик бе минала през живота, като налагаше желанията си. Елвира имаше друг начин на борба с живота. Тя не изискваше, тя се подчиняваше. Усмихваше се и се изплъзваше от пръстите. Хитра, каза си той. Единственият начин, по който е могла да се оправя, помисли си той. Никога не е могла да се налага. Затова, струва ми се, хората, които се грижат за нея, нямат и най-малка представа за това, на което е способна.

Той се чудеше какво ли е търсила около хотел Бъртрам в тази късна мъглива вечер. Прииска му се да я попита, но му мина през ума, че сигурно няма да му каже истината. Това е начинът, по който бедното дете се защитава, помисли си той. Дали не беше дошла, за да се срещне с майка си или да намери майка си? Беше напълно възможно, но той не го вярваше. Не го повярва нито за миг. Вместо това си спомни за голямата спортна кола, паркирана на ъгъла. Колата с номер ФАН 2266. Ладислав Малиновски бе някъде наблизо.

— Е — обърна се той бащински към Елвира. — Как се чувствувате сега?

— Съвсем добре — отвърна Елвира.

— Бих искал да ми отговорите на няколко въпроса, ако сте достатъчно добре. По вас стреляха два пъти и един човек беше убит. Търсим и най-малките улики за убиеца.

— Ще ви кажа всичко, което мога, но това стана толкова внезапно. Нищо не се виждаше в мъглата. Нямам представа кой може да е бил, нито пък как изглежда. Беше толкова ужасно!

— Казахте, че за втори път се опитват да ви убият?