Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Е, може би ще успея да хвана някое. Там на ъгъла има едно място, където шофьорите си паркират колите и се сгряват вътрешно.

— Не ми трябва такси — каза Таткото с въздишка и посочи хотела. — Трябва да вляза вътре. Имам работа там.

— Сега ли? Още ли за изчезналия отец?

— Не точно това. Онзи се намери.

— Намери ли се? — Мъжът се втренчи в него. — А къде?

— Намерен е с мозъчно сътресение след произшествие.

— Точно това можеше да се очаква от него. Предполагам, че е пресичал, без да се огледа.

— Изглежда, е било така — каза Таткото.

Той кимна и влезе в хотела. Тази вечер в хола имаше много хора. Той видя мис Марпъл да седи до огъня. Мис Марпъл също го видя, но с нищо не показа, че го е познала. Той отиде до рецепцията. Както обикновено мис Гориндж стоеше зад книгите си. Разбра, че идването му не й хареса. Реакцията беше много слаба, но тоя я забеляза. Таткото каза:

— Помните ли ме, мис Гориндж? Идвах тук завчера.

— Разбира се, че ви помня, инспектор Дейви. Има ли още нещо, което искате да научите? Искате ли да говорите с мистър Хъмфриз?

— Не, благодаря. Не мисля, че ще бъде необходимо. Бих желал да погледна още веднъж регистъра.

— Разбира се. — Тя го побутна към него.

Той го отвори и запрелиства бавно страниците. Изглеждаше, че търси нещо определено, но всъщност не беше така. Още ранното си детство Таткото се бе научил да помни имена и адреси, а по-късно бе развил тези своя способност, превръщайки я в умение, подобно на изкуство. Можеше да ги помни двадесет и четири или четиридесет и осем часа. Затвори книгата и й я върна, клатейки глава.

— Предполагам, че отец Пенифадър не е идвал? — запита тихо той.

— Отец Пенифадър ли?

— Не знаете ли, че се намери?

— Не, никой не ми е казвал. Къде?

— В провинцията. Изглежда, че го е блъснала кола. Някаква добра самарянка го прибрала и се погрижила за него.

— Колко се радвам, наистина много се радвам. Безпокоях се за него.

— Приятелите му също — заяви Таткото. — Всъщност исках да разбера дали някой от тях не е отседнал тук. Архидякон… архидякон… Не мога да си спомня името му, но ако го видя, ще си го припомня.

— Томилсън? — запита мис Гориндж. — Чакаме го другата седмица от Сейлсбъри.

— Не, не е Томилсън. Е, няма значение — каза той и се обърна.

В хола беше спокойно. Един мъж на средна възраст с аскетично изражение четеше някакъв ръкопис и си отбелязваше със ситен почерк нещо по полетата, като се усмихваше доволно.

Две-три двойки седяха тихо, без да изпитват нуждата да разговарят помежду си. Една групичка обсъждаше времето и това как те или семействата им възнамеряват да отидат там, където са решили.

— Телефонирах и казах на Сюзън да не идва с кола… Пътят в мъгла е толкова опасен…

— Казват, че в Мидлънд било по-ясно…

Главният инспектор Дейви мина покрай тях и бавно приближи обекта на своето внимание.

Мис Марпъл седеше край камината и го наблюдаваше.

— Значи сте още тук, мис Марпъл? Радвам се да ви видя.

— Заминавам утре — каза мис Марпъл. — Краят на почивката ми дойде — обясни тя.

Това някак си личеше по цялото й държание. Тя седеше изправена както седят хората на летище или в чакалня на гарата. Той беше сигурен, че багажът й е вече опакован и трябваше да прибере само нощницата и тоалетните си принадлежности.

— Надявам се, че ви е харесало?

Мис Марпъл не отговори веднага.

— В някои отношения, да…

— А в други — не?

— Трудно е да ви обясня какво имам предвид.

— Не сте ли много близо до огъня? Тук е доста горещо. Не бихте ли желали да се преместим в ъгъла?

Мис Марпъл погледна към ъгъла, след това към главния инспектор Дейви и каза:

— Мисля, че сте напълно прав.

Той й подаде ръка, взе чантата й и я настани в тихия ъгъл, който й беше посочил.

— Добре ли ви е така?

— Съвсем добре.

— Разбрахте защо ви предложих това място, нали?

— Много любезно помислихте, че за мен е твърде горещо край огъня. Освен това, тук никой няма да чуе разговора ни.

— Имате ли да ми кажете нещо, мис Марпъл?

— Защо мислите така?

— Такъв вид имахте.

— Съжалявам, че го показах — заяви мис Марпъл. — Нямах такова намерение.

— Е, и какво?

— Не зная дали би трябвало да ви кажа. Повярвайте ми, инспекторе, не обичам да се меся в чужди работя. Винаги съм била против вмешателството, защото това често прави големи бели.

— Разбирам. Да, това наистина е проблем.

— Понякога човек вижда неразумните и, бих казала, даже опасни неща, които другите вършат. Обаче има ли право да се намесва? Мисля, че не.