— Е, може би ще успея да хвана някое. Там на ъгъла има едно място, където шофьорите си паркират колите и се сгряват вътрешно.
— Не ми трябва такси — каза Таткото с въздишка и посочи хотела. — Трябва да вляза вътре. Имам работа там.
— Сега ли? Още ли за изчезналия отец?
— Не точно това. Онзи се намери.
— Намери ли се? — Мъжът се втренчи в него. — А къде?
— Намерен е с мозъчно сътресение след произшествие.
— Точно това можеше да се очаква от него. Предполагам, че е пресичал, без да се огледа.
— Изглежда, е било така — каза Таткото.
Той кимна и влезе в хотела. Тази вечер в хола имаше много хора. Той видя мис Марпъл да седи до огъня. Мис Марпъл също го видя, но с нищо не показа, че го е познала. Той отиде до рецепцията. Както обикновено мис Гориндж стоеше зад книгите си. Разбра, че идването му не й хареса. Реакцията беше много слаба, но тоя я забеляза. Таткото каза:
— Помните ли ме, мис Гориндж? Идвах тук завчера.
— Разбира се, че ви помня, инспектор Дейви. Има ли още нещо, което искате да научите? Искате ли да говорите с мистър Хъмфриз?
— Не, благодаря. Не мисля, че ще бъде необходимо. Бих желал да погледна още веднъж регистъра.
— Разбира се. — Тя го побутна към него.
Той го отвори и запрелиства бавно страниците. Изглеждаше, че търси нещо определено, но всъщност не беше така. Още ранното си детство Таткото се бе научил да помни имена и адреси, а по-късно бе развил тези своя способност, превръщайки я в умение, подобно на изкуство. Можеше да ги помни двадесет и четири или четиридесет и осем часа. Затвори книгата и й я върна, клатейки глава.
— Предполагам, че отец Пенифадър не е идвал? — запита тихо той.
— Отец Пенифадър ли?
— Не знаете ли, че се намери?
— Не, никой не ми е казвал. Къде?
— В провинцията. Изглежда, че го е блъснала кола. Някаква добра самарянка го прибрала и се погрижила за него.
— Колко се радвам, наистина много се радвам. Безпокоях се за него.
— Приятелите му също — заяви Таткото. — Всъщност исках да разбера дали някой от тях не е отседнал тук. Архидякон… архидякон… Не мога да си спомня името му, но ако го видя, ще си го припомня.
— Томилсън? — запита мис Гориндж. — Чакаме го другата седмица от Сейлсбъри.
— Не, не е Томилсън. Е, няма значение — каза той и се обърна.
В хола беше спокойно. Един мъж на средна възраст с аскетично изражение четеше някакъв ръкопис и си отбелязваше със ситен почерк нещо по полетата, като се усмихваше доволно.
Две-три двойки седяха тихо, без да изпитват нуждата да разговарят помежду си. Една групичка обсъждаше времето и това как те или семействата им възнамеряват да отидат там, където са решили.
— Телефонирах и казах на Сюзън да не идва с кола… Пътят в мъгла е толкова опасен…
— Казват, че в Мидлънд било по-ясно…
Главният инспектор Дейви мина покрай тях и бавно приближи обекта на своето внимание.
Мис Марпъл седеше край камината и го наблюдаваше.
— Значи сте още тук, мис Марпъл? Радвам се да ви видя.
— Заминавам утре — каза мис Марпъл. — Краят на почивката ми дойде — обясни тя.
Това някак си личеше по цялото й държание. Тя седеше изправена както седят хората на летище или в чакалня на гарата. Той беше сигурен, че багажът й е вече опакован и трябваше да прибере само нощницата и тоалетните си принадлежности.
— Надявам се, че ви е харесало?
Мис Марпъл не отговори веднага.
— В някои отношения, да…
— А в други — не?
— Трудно е да ви обясня какво имам предвид.
— Не сте ли много близо до огъня? Тук е доста горещо. Не бихте ли желали да се преместим в ъгъла?
Мис Марпъл погледна към ъгъла, след това към главния инспектор Дейви и каза:
— Мисля, че сте напълно прав.
Той й подаде ръка, взе чантата й и я настани в тихия ъгъл, който й беше посочил.
— Добре ли ви е така?
— Съвсем добре.
— Разбрахте защо ви предложих това място, нали?
— Много любезно помислихте, че за мен е твърде горещо край огъня. Освен това, тук никой няма да чуе разговора ни.
— Имате ли да ми кажете нещо, мис Марпъл?
— Защо мислите така?
— Такъв вид имахте.
— Съжалявам, че го показах — заяви мис Марпъл. — Нямах такова намерение.
— Е, и какво?
— Не зная дали би трябвало да ви кажа. Повярвайте ми, инспекторе, не обичам да се меся в чужди работя. Винаги съм била против вмешателството, защото това често прави големи бели.
— Разбирам. Да, това наистина е проблем.
— Понякога човек вижда неразумните и, бих казала, даже опасни неща, които другите вършат. Обаче има ли право да се намесва? Мисля, че не.
Читать дальше