Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Е — каза главният инспектор, — не вярвам, че младият човек, когото описахте, е могъл да сложи отрова в шоколадите и да ви ги изпрати.

— Аз също не вярвам — заяви Елвира, — но сигурно е той, защото не виждам кой друг може да е. Това ме тревожеше. А когато се върнах, получих една бележка…

— Какво бележка?

— Дойде в плик. Беше напечатано само: „Пазете се. Опитват се да ви убият.“

Дейви повдигна веждите си.

— Така ли? Много интересно. Да, много интересно. Уплашихте ли се?

— Да. Започнах… да се чудя кой може да иска да ме премахне и защо? Затова се опитах да разбера дали наистина съм богата.

— Продължавайте.

— А преди един ден в Лондон се случи нещо. Бях в метрото и на платформата около мен имаше много хора. Стори ми се, че някой се опитва да ме бутне върху линията.

— Скъпото ми дете! — възкликна Бес Седжуик. — Не си измисляй разни романтични истории.

Таткото пак направи жест с ръка.

— Да — потвърди извинително Елвира. — И аз си помислих, че си въобразявам, но… не знам… след това, което се случи тази вечер… може би е истина. — Ненадейно тя се извърна към Бес Седжуик и заговори възбудено. — Мамо! Ти сигурно знаеш. Иска ли някой да ме убие? Имам ли враг? Кой е той?

— Разбира се, че нямаш враг — заяви Бес Седжуик нетърпеливо. — Не ставай глупава. Никой не иска да те убива. И защо да го прави?

— Тогава кой стреля тази вечер?

— В тази мъгла — рече Бес Седжуик — може да са те сбъркали с някой друг. Това е възможно, не мислите ли така? — обърна се тя към Таткото.

— Да, напълно е възможно — каза главният инспектор. Бес Седжуик го гледаше напрегнато. Той почти разгада мърдането на устните й: „По-късно!“

— Е — каза той бодро. Сега по-добре да разгледаме фактите. Откъде идвахте? Какво правехте на Понд Стрийт в тази мъглива вечер?

— Сутринта се върнах от урок по изкуство в Тейт. Обядвах с приятелката ми Бриджит. Тя живее на Онслоу Скуеър. Отидохме на кино и когато излязохме, беше паднала мъгла. Майката на Бриджит каза, че било по-добре да остана у тях и затова се обадих на братовчедката Милдред (живея у тях в Кент)…

Таткото кимна.

— Казах й, че ще остана в Лондон. Тя ми отговори, че това е много разумно.

— А какво стана после? — попита Таткото.

— После мъглата започна да се разрежда и аз казах, че ще си отида в Кент. Сбогувах се с Бриджит и си тръгнах. Обаче мъглата отново се сгъсти. Това не ми хареса. Разбрах, че съм на Хайд Парк и си помислих, че не мога да отида до Кент. Най-напред реших да се върна у Бриджит, но си спомних, че веднъж вече се бях губила. После разбрах, че съм съвсем близо до хотела, където чичо Дерек ме беше настанил при завръщането ми от Италия и си помислих, че ще е по-добре да се отбия там и да си взема стая. Това беше лесно. Намерих място да паркирам колата и тръгнах към хотела.

— Не срещнахте ли някого, не чухте ли някой да върви след вас?

— Може да звучи странно, но наистина долових стъпки зад мен. Разбира се, в Лондон има много хора по улиците, но в такава мъгла човек става нервен, като чуе стъпки зад гърба си. Ослушах се, обаче не чух нищо и си помислих, че съм си внушила. Бях вече близо до хотела.

— И после?

— После дойде изстрелът. Както ви казах, той мина покрай ухото ми. Портиерът, който стоеше пред хотела, се втурна към мен, блъсна ме зад себе си и тогава… тогава стреляха още веднъж… и той падна… а аз изпищях.

Елвира се разтрепери.

— Успокой се, моето момиче! — каза лейди Седжуик тихо, но твърдо. — Успокой се?

Такъв бе гласът, с който говореше на конете си и той изглежда имаше същия ефект и върху дъщерята. Елвира я погледна, примига, посъвзе се и се успокои.

— Добро момиче! — каза Бес.

— А после дойдохте вие — обърна се Елвира към Таткото. — Надухте свирката си и казахте на полицая да ме заведе в хотела. Когато влязох вътре, видях… видях мама.

Тя се обърна и погледна Бес Седжуик.

— И това ни довежда до края — заяви Таткото. — Познавате ли един мъж на име Ладислав Малиновски? — попита той.

Тонът му беше равен, без определено намекване. Не гледаше към момичето, но ушите му бяха наострени и се вслушваха към всеки звук. Очите му бяха насочени към майката.

— Не. Не — каза Елвира, като се забави малко повече отколкото трябва. — Не го познавам.

— О — каза Таткото. — Мислех, че може да го познавате. Смятах, че може да е тук тази вечер.

— Така ли? Защо да е тук?

— Колата му е тук — каза Таткото. — Затова си помислих, че и той е тук.

— Не го познавам — каза Елвира.