Агата Кристи - В хотел Бъртрам

— Така ли казах? Не си спомням. — Тя погледна встрани. — Не мисля, че съм казала такова нещо.

— О, но го казахте — заяви Таткото.

— Мисля, че съм била просто… в истерия.

— Не — каза Таткото. — Мисля, че имахте предвид точно това, което казахте.

— Може да съм си въобразила — каза Елвира и отклони поглед.

Бес Седжуик се размърда и каза тихо:

— По-добре е да му кажеш, Елвира.

Елвира я погледна бързо и с неудобство.

— Не се безпокойте! — каза Таткото с разбиране — Ние знаем, че момичетата не казват всичко на майките или на настойниците си. Няма да приемем тези неща съвсем сериозно, но трябва да ги знаем, защото понякога и те помагат.

— В Италия ли беше? — попита Бес Седжуик.

— Да — отговори Елвира.

— Там сте била на училище, нали? — запита Таткото.

— Да, бях при графиня Мартинели. Бяхме 18 — 20 момичета.

— И вие смятате, че някой се е опитал да ви убие? Как стана това?

— Веднъж получих голяма кутия бонбони и шоколади. В нея имаше картичка, написана на италиански. Знаете какво може да се пише: „На прекрасната синьорита…“ Нещо такова. Посмяхме се с приятелките, почудихме се кой ли може да ги е изпратил…

— По пощата ли ги получихте?

— Не, не по пощата. Намерих ги в стаята си. Някой ги беше оставил там.

— Разбирам. Подкупили са някого от слугите. Предполагам, че не сте казали на графинята?

По лицето на Елвира премина лека усмивка.

— Не, разбира се, че не. Както и да е, отворихме кутията и видяхме чудесни шоколади. Различни видове, но имаше и такива с виолетов крем. Любимите ми. Затова първо хапнах един-два от тях, а после през нощта се почувствувах ужасно зле. Не помислих, че е от шоколада. Сметнах, че сигурно е от вечерята.

— На някой друг прилоша ли му?

— Не, само на мен. Бях много зле, обаче на другия ден се оправих. След около два дни хапнах още един шоколад и се повтори същата история. Тогава разказах за това на Бриджит. Бриджит бе най-добрата ми приятелка. Огледахме шоколадите и забелязахме, че бонбоните с крема имаха дупчици, които явно бяха напълнени с някаква отрова. Това беше само в шоколадите с крем. Изглежда са искали да бъдат сигурни, че само аз ще ги ям.

— Никой друг ли не се почувствува зле?

— Не.

— Следователно никой друг не е ял от тези шоколади.

— Не. Не мисля, че са яли. Беше мой подарък, а всички знаеха, че обичам точно тези и затова ги бяха оставили за мен.

— Този, който го е направил, е поел голям риск. Можело е всички да се отровят.

— Това е абсурд! — каза рязко лейди Седжуик. — Никога не съм чувала за подобна жестокост!

Главният инспектор Дейви направи лек жест с ръка и се обърна към Елвира Блейк.

— Това е много интересно, мис Блейк. И тогава ли не казахте на графинята?

— О, не! Тя щеше да вдигне страшна тревога.

— Какво направихте с шоколадите?

— Изхвърлихме ги — каза Елвира и добави със съжаление: — Бяха много вкусни.

— Не се ли опитахте да разберете кой ви ги е изпратил?

— Как да ви кажа… Помислих, че ги е изпратил Гуидо.

— Да? — рече развеселен инспектор Дейви. — И кой е този Гуидо?

— Гуидо… — Елвира спря и погледна майка си, а лейди Седжуик каза:

— Не ставай глупава. Всяко момиче на твоята възраст си има своя Гуидо. Разкажи всичко на главния инспектор. Предполагам, че си го срещнала там?

— Да. Когато ни заведоха на опера. Той ме заговори. Беше много хубав. Много привлекателен. Виждах го понякога, когато отивахме на урок. Той ми изпращаше бележки.

— И предполагам — забеляза Бес Седжуик, — че си измисляла куп лъжи и си кроила разни планове с приятелките си, за да излизаш и да го виждаш. Така ли е?

Елвира изглеждаше облекчена, че признанията й са прекъснати по този начин.

— Понякога Гуидо успяваше да…

— Как му беше фамилното име?

— Не зная — каза Елвира. — Никога не ми го е казвал.

Главният инспектор Дейви й се усмихна.

— Мислите, че не бива да ми кажете? Няма нищо. Осмелявам се да ви осведомя, че ще го намерим и без вашата помощ, ако наистина се наложи. Но защо смятате, че този млад човек, който явно ви е харесвал, ще поиска да ви убие?

— О, защото ми го беше казвал. Понякога се карахме. Разбирате ли, понякога довеждаше приятели и аз си давах вид, че ги харесвам повече от него. Тогава той ставаше див и свиреп и казваше да внимавам какво правя. Не съм можела така лесно да го зарежа и ако не съм му била вярна, щял да ме убие. — Неочаквано Елвира се усмихна. — Всичко това беше толкова забавно. Не предполагах, че говори сериозно.