Джон Кейс - Сянката на Бога

В настоящия бележник все още нямаше много информация, но Риордан не се съмняваше, че в крайна сметка ще го запълни. И подобно на другите, след като впишеше детайлите в специалните формуляри и ги приложеше към досието, и този бележник щеше да заеме мястото си в малката стаичка, служеща му за кабинет у дома. Риордан отпи от кафето и се замисли над случая. Джон Доу… Единственото, което знаеше за този човек — ако се изключеше стореното от него, — бе, че един от лекарите го бе чул да бърбори неразбираемо на италиански.

Което можеше да се окаже интересно. Но можеше и да породи допълнителни проблеми. Риордан разбърка разтворимата сметана в чашата си и констатира, че тя почти не промени цвета на кафето. Дали Джон Доу нямаше да се окаже Джани Доу. Риордан се надяваше да не стане така. В практиката си имаше случаи със замесване на чужденци и понеже Феърфакс бе толкова близко до Вашингтон, посолствата понякога се чувстваха задължени да се активизират. На помощ от тях обаче не можеше да се разчита.

Ами ако този се окажеше истински чужденец? Ако работеше в посолство? Или имаше дипломатически имунитет?

Купи си втора чаша кафе.

Втората никога не беше толкова добра, колкото първата.

Джо Ласитър не бе напуснал болницата и в момента се намираше два етажа над кафето и следваше зигзагообразната зелена линия на коридорите, преминаващи от едно отделение в друго. Вярно, чакаха го неща, за които трябваше да се погрижи, но преди това искаше лично да види човека, заклал Кати и Брендън. Един санитар му бе казал, че зелената линия ще го изведе до „Изгаряния“.

Ако не си далтонист, цветовете са добър заместител на грамотността. Не е нужно да говориш английски, за да следваш някаква си боядисана линия. Дори не е задължително да си с всичкия си. Може да си болен, дрогиран, откачен, може да говориш единствено тагалог 10 10 Официалният език на Филипините. — Б.пр. — цветовете пак ще те отведат, където поискаш.

Ласитър бе попадал един-два пъти в Ленгли и там — макар и с друга цел — използваха същата система. Всеки пребиваващ в щаб-квартирата на ЦРУ носеше на ревера си ламинирана табелка. На нея пишеше: „Посетител“, „Персонал“ или „Охрана“ и имаше диагонална цветна лента, която, вярно, не ти казваше къде да отидеш, но за сметка на това определяше къде не можеш да отидеш. Ако вървиш по коридор с червена осова линия, а на табелката ти има зелена ивица, всеки вижда, че не си там, където би трябвало. Извинете! Сигурен ли сте, че можете да бъдете тук?

Мина през някаква двойна врата и продължи, без да вдига поглед от пода. Като в забавачницата. Като Брендън. Отново в главата му проблесна образът на момчето: напрежението, с което пишеше името си с огромни печатни букви. После: Брендън спи усмихнат, а гърлото му е прерязано като на заклано животно.

И Кати… И отново гласът на Том Труонг: „малки порязвания по двете ръце… нали разбираш, това са рани от отбрана“.

Кати. В тъмното. Заспала. Чува нещо. Не знае какво става. Вижда ножа. Вдига несъзнателно ръце…

Мина покрай стаята на сестрите, но изглежда никой не го забеляза. Не беше сигурен какво ще направи, след като стигне до края на зелената линия. Може би само ще погледне този човек…

Изведнъж разбра, че вече е стигнал. Но нямаше нищо особено за гледане. Джон Доу се виждаше през голям правоъгълен прозорец. Всъщност трябваше да предположи, че става дума за Джон Доу, защото той бе единственият пациент тук. Беше „вързан“ към всякакви тръбички и системи, а онези части от него, които не бяха бинтовани — например по-голямата част от главата, — бяха намазани с плътен бял мехлем. Ласитър си бе горил ръката веднъж и сега си спомни наименованието на мехлема: „Силвадин“.

Доколкото му бе известно, никой не бе виждал лицето на този човек, преди да пламне. Значи наистина си бе Джон Доу — без име, без външност. Кой ли е той? Защо ли го е направил? За какво ли мисли в този момент?

Дали изобщо е в съзнание? Ако беше, може би щеше да отговори на един-два въпроса. Простички въпроси. Ласитър вече посягаше към дръжката на вратата, когато иззад някакъв параван изникна мъж в зелени дрехи и с гневен вик се хвърли към него.

Докторът яростно дръпна маската от лицето си. Имаше малки светли очи и обратна захапка. Заприлича му на катерица.

— Не ви ли го казах вече достатъчно ясно? Обясних ви веднъж! Това отделение е стерилно. — Ласитър мълчеше, но и не отстъпваше. Просто стоеше и гледаше. Явно погледът му е бил толкова изпразнен от интерес, че катерицата се запъна за миг, преди да завърши: — Никой няма правото да влиза тук!