Джон Кейс - Сянката на Бога

Не че случаят изглеждаше заплетен. Разполагаха със заподозрян и с оръжие на убийството. Щяха да научат още неща — Риордан не се съмняваше в това. Дори и да не откриеха нови свидетели, прокурорът щеше да формулира обвинение. Не знаеха името му и нямаха представа какъв може да е мотивът му, но това нямаше да има значение, когато докажеха какво е направил. Затворите са пълни с Джон Доу-вци, убили хора по причини, които нормалните не разбират.

Пък можеше и да имат късмет. Току-виж мистър Доу се окаже куко. И установят, че го е направил, защото кучето му е наредило. Или пък изникне някоя голяма застраховка. Бивш съпруг. Приятел…

Надяваше се да се окаже нещо просто и убедително, защото иначе Ласитър нямаше да му даде мира — едва ли бе успял да го впечатли с опита си да го предупреди — и щеше да започне да го кара да направи това, да провери онова. Дори още по-лошо. Всъщност, ако самият Риордан бе на мястото на Джо Ласитър, ако притежаваше собствена голяма детективска агенция, ако убитата бе негова сестра и закланото дете бе неговият племенник… хм, той просто би направил собствено разследване с всички възможни ресурси, с които разполага. А нещастният полицай, натоварен с убийството — бедният Джим Риордан, — щеше да си се препъва на опашката, където и да се появеше.

Защото Джо можеше да отдели поне дузина от своите служители и да ги хвърли в случая! Дузина ли? Глупости, две дузини! И то не кой да е, а все хора, работили за ФБР, ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, бивши журналисти от „Вашингтон поуст“. Изобщо този човек разполагаше с повече хора, и нека погледнем истината в очите — по-качествени, отколкото държавата. В това нямаше никакво съмнение. Да не говорим, че можеше да хвърли толкова пари, колкото бяха нужни. С две думи, когато Джим Риордан отидеше да разпита някакъв свидетел, щеше да научи, че Ласитър вече отдавна е говорил с него. Така Ласитър щеше да може да прави изводи дни, преди Риордан да има шанса да се добере до тях. И Риордан щеше да си губи времето с разследване на следи, които Джо отдавна е изоставил като безнадеждни. Просто нямаше избор.

Тези размишления го изморяваха. И не само те — просто си беше изморен. Бяха го вдигнали в полунощ и оттогава досега бе изкарал предимно прав. Боляха го краката. Адреналинът в тялото му отдавна бе изгорял. Имаше усещането, че главата му е обвита с паяжина. Нуждаеше се от чаша кафе, но преди това трябваше да се обади в участъка.

Налагаше се, защото Ласитър се бе оказал дяволски прав в едно и това бе колата на Джон Доу. Щеше да поиска да пратят патрул по „Кезуик Лейн“ и съседните улици и да проверят в компютъра номерата на паркираните там коли. Ако се натъкнат на кола, която не принадлежи на квартала, щяха да обиколят къщите една по една и да разпитат за собственика. И ако не го намерят, тогава щяха да вземат колата и да открият на кой адрес е регистрирана. Ако собственикът не се окаже вкъщи, щяха да открият къде работи и да проверят там. А ако е наета? Тогава щяха да поискат договора.

Риордан се обади, после изчака старшата сестра в стаята на сестрите. Накрая тя се зададе запъхтяна по коридора — огромно женище с грамадни гърди, които оформяха нещо като полица. Очилата й на верижка изглеждаха като че ли положени на полицата. Опита да не се вторачва, но къде ти (макар че знаеше правилото: натрапчивият визуален контакт е форма на сексуален тормоз ). Записа си името й, датата и часа. Съобщи й собственото си име и я уведоми, че иззема личните вещи на Джон Доу като веществени доказателства. Тя на свой ред го накара да подпише нещо.

После изнесе плика при колата си, заключи го в багажника и се върна в болницата. Искаше да поговори със сестрата, проверила джобовете на Джон Доу. Не искаше да пропусне някоя дребна подробност, защото след процеса срещу О Джей Симпсън всички знаеха, че е невъзможно да бъдеш прекалено внимателен.

Сестрата от спешното отделение беше в почивка, но той я откри в кафето да чете роман на „Арлекин“. Имаше само няколко въпроса към нея и след като тя му отговори, си купи бленуваната чаша кафе, седна и отвори бележника си.

Имаше ги със стотици — по един за всеки отделен случай, всичките еднакви на вид. Черни, десет на осемнайсет сантиметра, със спирала отстрани. На първата страница Риордан вписваше името на жертвата, служебния номер на досието и члена от кодекса, по който се възбуждаше наказателното производство. Почеркът му бе старателно обработен… човек би казал дори елегантен (Говорете каквото си искате за Джим Риордан, мислеше си той, и му завиждайте за почерка! Благодаря, сестра Тереза!).