Джон Кейс - Сянката на Бога

Така че Ласитър чакаше нещо, музика или необичаен ъгъл на камерата, което да „разкрие“ най-сетне истината за станалото.

Нещо, което така и не се случваше. И точно това усилваше чувството за неестественост. Нещо липсваше… Например причината за смъртта, събрала тези хора тук. Кати и Брендън не бяха жертви на случайно насилие — убийствата им явно бяха добре обмислени… И толкова. Полицията даже не разполагаше с версия. А човекът с отговорите отиваше на зле: беше все така в кома, повредените му дробове бяха инфектирали, а кожата му загнояваше. Бяха казали на Ласитър, че ще минат седмици, преди да може да бъде разпитан.

Хората край гробовете изглеждаха потиснати и измъчени. Неочакваната смърт на близък за тях човек, явно ги бе смазала. Ласитър виждаше шокираните лица на родителите на приятелчетата на Брендън от предучилищната забавачка. Учителката му, висока жена с дълга кестенява коса, не бе спряла да бърше сълзите си. Долната й устна трепереше. До нея стоеше момченце, хванало майка си за ръката — жена с тъмни очила и шапка с воал.

Бяха дошли и няколко колеги на Кати от „Нешънъл пъблик рейдио“, където тя бе работила до последно като продуцент. Двама-трима съседи. Нейна бивша съквартирантка от „Суийт Брайър“, изминала четиристотин мили в името на двайсет години пощенски картички за Коледа и рождени дни. И Мъри — неуморимият добросърдечен Мъри, бившият съпруг на Кати. Но никакви близки приятели, защото Кати нямаше близки приятели.

По семейна линия присъстваха само той и леля Лилиан, което не се дължеше на затворения и малко труден характер на Кати. Ласитър със сепване осъзна, че всъщност той и Лилиан — шейсет и шест годишната сестра на баща му — са единствените останали клонки в повяхващото родословно дърво.

Плачеше само Мъри. Неговата печал обаче, като тази на свещеника, не се отнасяше конкретно до Кати. Мъри бе от хората, които можеха да се задавят от скръб заради смяната на любимия си диван например. Но Ласитър бе благодарен и на това. Тази лишена от притеснение и задръжки проява на тъга бе по-достойна за сестра му и от най-големия букет.

Свещеникът най-сетне спря да говори, приключвайки с ефектната фраза за „фаровете в пустошта“. Ласитър хвърли по шепа пръст в двата гроба и бяла роза в този на Кати. После се извърна.

Останалите последваха примера му. Той застана на десетина метра встрани, давайки възможност на всеки от дошлите да му стисне ръката или да го целуне по бузата и да прошепне съболезнованията си.

Една от първите бе жената с малкото момченце, представила се като Мари Сандерс.

— Това е Джеси — гордо каза тя. Ласитър се усмихна на хлапето и се запита дали й е син — нещо не си приличаха много. То имаше по-мургава кожа, бездънни кафяви очи и синьочерна коса, чиито немирни къдри падаха по челото му. Беше красиво дете. И тя бе красива жена… но по различен начин. Беше бледа и руса. Лицето й му се стори познато.

— Познаваме ли се? — смути се той.

Тя не се изненада от въпроса, но поклати глава.

— Не мисля.

— Съжалявам, но… реших, че вече сме се срещали.

Тя неспокойно се усмихна.

— Исках само да ви кажа, че и аз страшно съжалявам. Кати… — Замълча и поклати глава. — Научих от телевизията.

— Извинявам се, аз опитах да известя приятелите й, но…

— О, не, няма нищо. Не се познавахме чак толкова добре. Разбрах съвсем случайно за смъртта й.

— Но нали казахте, че…

— Не живея тук — побърза да обясни тя. — Когато чух, бяхме на път. Бяхме спрели някъде и гледах сателитна програма. Единият от репортажите беше от Вашингтон… — Замлъкна и прехапа долната си устна. — Извинявайте, дърдоря несвързано.

— Напротив.

— Запознахме се със сестра ви в Европа. Много ми харесваше. Имаше неща, които ни свързваха. Така че, когато видях снимката й и тази на Брендън на екрана… — Гласът й изневери и той видя през воала, че очите й са пълни със сълзи. — Както и да е, нещо ме накара да дойда. — Пое неуверено дъх и успя да възстанови душевното си равновесие. — Извинете ме… Страшно съжалявам за вашата загуба.

— Благодаря — каза Ласитър, — благодаря, че дойдохте.

Жената си тръгна и пред него застана Мъри. По бузите му се стичаха сълзи.

— Толкова е тежко — въздъхна той и прегърна Ласитър през раменете: — Казвам ти, Джо, адски тежко ми е.

Самият Ласитър не помнеше какво значи да плачеш, но на гърлото му бе заседнала буца. Беше загубил човек, който го познаваше по начин, по който никой никога нямаше да го опознае — човек от детството си. Беше загубил „Съюза“ — свещената думичка, измислена от Кати за другарството им като деца, своеобразната взаимна защита пред родителите.