Агата Кристи - Седемте циферблата

— А останалите?

— Останалите не влизат в сметката. Плаши ме именно Номер 7. Плаши ме, защото не знам кой е и къде да го търся.

Лорен потрепери.

— Страх ме е — промълви тя. — Страх ме е още откакто убиха Джери…

— Няма от какво да се боиш. Наистина. Остави всичко на мен, Лорен. Уверявам те, че ще видя сметката на Номер 7 . Колкото до останалите членове на шайката, едва ли ще ме затруднят, които и да са те.

— Ако успееш да му видиш сметката… А ако той види сметката на теб?

— Невъзможно е — отвърна бодро Джими. — Прекалено умен съм. Винаги имай високо мнение за себе си — това е моят девиз.

— Само като си помисля какво можеше да се случи нощес… — Лорен потрепери.

— Нищо не се случи — каза Джими. — И двамата сме тук живи и здрави. Макар че да ти призная, ръката ме наболява.

— Клетият ти!

— Е, човек трябва да е готов да си изпати в името на едно добро дело. Пък и с това нараняване и с бодрия си дух успях да покоря докрай лейди Кут.

— Според теб важно ли е?

— Би могло да се окаже важно. Имам една идея.

— Каква?

— Младият герой никога не разкрива плановете си — отсече Джими. — Оставя ги да узреят на тъмно.

— Ти си глупак, Джими.

— Знам, знам. Всички мислят така. Мога обаче да те уверя, Лорен, че точно сега умът ми е доста напрегнат. А ти имаш ли планове?

— Бъндъл ми предложи да й погостувам в Чимнис.

— Чудесно — одобри младежът. — Поканата й е много навременна. И без това се чудех как да държа Бъндъл под око. Никога не знаеш какво ще направи в следващия момент. Ужасно непредсказуема е. И най-лошото е, че винаги успява. Да знаеш, Лорен, не е лесна работа да държиш Бъндъл под око.

— С това би следвало да се заеме Бил — предложи Лорен.

— Той е зает с други неща.

— Не му вярвай — каза Лорен.

— Защо да не му вярвам? Ами графинята? Клетото момче е хлътнало по нея.

Лорен обаче поклати глава.

— Има нещо, което не ми е съвсем ясно. Свързано е обаче не с графинята, а с Бъндъл. Тази сутрин разговаряхме с Бил, когато мистър Ломакс се появи и отиде при Бъндъл. Седна при нея, улови я за ръката и започна да й разправя нещо. Като го видя, Бил подскочи като… като ужилен.

— Някои хора имат твърде странен вкус — отбеляза мистър Тесиджър. — Представи си и с теб да разговаря някой и да се опитва да направи нещо повече. Все пак ме изненадваш, Лорен. Бях решил, че нашият простодушен Бил е хлътнал до уши по красивата чуждестранна авантюристка. Знам, че и Бъндъл мисли така.

— Бъндъл може наистина да го мисли — каза Лорен, — но те уверявам, Джими, че нещата стоят иначе.

— Накъде биеш?

— Допускаш ли Бил да се опитва да прави свое разследване?

— Бил ли? Та той няма ум за тази работа.

— Не съм съвсем сигурна. Хора като Бил понякога само се прикриват с привидното си простодушие.

— И с тази маскировка може да свърши доста работа. Съгласен съм, че има известна логика. Все пак не смятам, че с Бил случаят е такъв. Графинята си играе с него като с пале. Не си права, Лорен. Тя наистина е изключително красива — не е мой тип, разбира се — побърза да вметне мистър Тесиджър, — а сърцето на Бил винаги е било широко като хотел.

Лорен поклати глава — явно не бе особено убедена.

— Е, добре — каза Джими. — Мисли, каквото си искаш. Горе-долу ни е ясно какво да правим. Иди при Бъндъл в Чимнис и за Бога, не я пускай отново в оня клуб „Седемте циферблата“. Не се знае какви ще са последиците.

Девойката кимна.

— А сега — допълни Джими — няма да е зле да си поговоря с лейди Кут.

Тя седеше на един стол в градината и бродираше гоблен. На него бе изобразена неутешима и малко обезобразена девойка, надвесила се над гроб.

Лейди Кут направи място на Джими да седне до нея и той, нали бе тактичен, побърза да похвали творението й.

— Харесва ли ви? — попита лейди Кут поласкана. — Започна го още леля ми Селина седмица преди да умре. Почина от рак на черния дроб, клетата.

— Ужасно — съгласи се Джими.

— Как е ръката ви?

— Нищо й няма, благодаря. Малко наболява, но това е в реда на нещата.

— Внимавайте! — предупреди го лейди Кут с грижовен глас. — В такива случаи човек трябва да се пази и от отравяне на кръвта. Можете дори да изгубите ръката си.

— Е, надявам се да не се стигне дотам.

— Аз само ви предупреждавам — каза лейди Кут.

— А сега къде живеете? — полюбопитства мистър Тесиджър. — В Лондон ли?

Лейди Кут въздъхна тежко.

— Сър Осуалд е наел замъка на херцога на Олтън Ледърбъри. Знаете ли го?

— Да, да. Превъзходен е, нали?