Агата Кристи - Смъртта на лорд Еджуеър

В последните му думи отново прозвучаха презрение и насмешка.

— Твърде любопитно — измърмори Поаро. — Твърде любопитно. Има нещо в цялата история, което изобщо не мога да разбера.

— Що се отнася до пари — продължи лордът, — нямам никакво намерение да предприемам каквото и да е. Съпругата ми ме напусна по собствено желание. Ако иска да се омъжва за друг, давам й пълната свобода да го стори. Но не виждам защо трябва да иска от мен дори и едно пени, а тя наистина няма и да получи нищо.

— Изобщо не е ставало въпрос за финансови претенции.

Лорд Еджуеър вдигна вежди.

— Джейн явно се омъжва за голям богаташ — процеди той цинично.

— Тук явно има нещо, което не проумявам — въздъхна Поаро. Беше озадачен и намръщен от усилената мисловна дейност. — Научих от лейди Еджуеър, че многократно е наемала адвокати да преговарят с вас.

— Вярно е — потвърди сухо лордът. — Английски адвокати, американски адвокати, какви ли не адвокати, до най-големите негодници. Накрая, както вече споменах, ми писа лично.

— И в началото вие сте й отказали.

— Точно така.

— Но след като сте получили писмото й, променяте решението си. Бих искал да ми отговорите защо, лорд Еджуеър.

— Писмото й няма нищо общо с това — реагира остро лордът. — Просто промених възгледите си и това е всичко.

— Доста внезапна промяна.

Не последва отговор.

— Кое точно ви накара да промените мнението си, лорд Еджуеър?

— Това съвсем не е ваша работа, мосю Поаро. Не желая да го обсъждам. Да речем, че с течение на времето съм разбрал ползата да сложа край на една — простете за израза — унизителна връзка. Вторият ми брак беше грешка.

— И съпругата ви твърди същото — тихо каза Поаро.

— Нима?

За миг в очите му се появи странен блясък, но веднага изчезна.

Лордът стана и след като си казахме довиждане, той като че ли се поотпусна.

— Извинете ме за отменената среща, но ми се налага утре спешно да замина за Париж.

— Но моля ви се! Моля ви се!

— Става въпрос за разпродажба на предмети на изкуството. Отдавна желая да притежавам една малка статуетка — наистина съвършено произведение — макар че навярно ще ви се стори зловеща. Но на мен зловещото винаги ми е допадало. Просто имам по-особен вкус.

На лицето му отново се появи онази саркастична усмивка. Междувременно бях успял да хвърля поглед към книгите от по-близките лавици. Сред тях забелязах мемоарите на Казанова, книга за живота на маркиз Дьо Сад, друга за изтезанията през Средновековието.

Спомних си как бе потръпнала Джейн Уилкинсън, когато разказваше за съпруга си. Реакцията й бе толкова искрена, че отхвърляше всякакво съмнение за актьорски трик. Запитах си що за човек е Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър.

Той се сбогува с нас извънредно учтиво и натисна звънеца. Излязохме. Икономът с осанка на гръцки бог ни чакаше в преддверието. Вече затварях вратата на библиотеката зад себе си, когато нещо ме накара да хвърля поглед навътре. Едва не извиках от изненада.

От любезната усмивка нямаше и следа — устните на лорда бяха опънати назад и оголваха зъбите му чак до венците, а очите му горяха трескаво в безумна ярост.

Вече не се питах защо го напуска и втората му жена. Все пак се учудих на способността му да се владее. Как бе успял през целия този разговор да запази ледено самообладание и да демонстрира непреднамерена любезност!

Тъкмо бяхме стигнали изхода, когато от дясната ни страна се отвори врата. Показа се девойка, която се стъписа при срещата си с нас.

Беше висока и стройна, с черна коса и бяло лице. Очите й, тъмни и уплашени, за миг срещнаха моите. Почти в същия миг тя потъна обратно в стаята, сякаш бе сянка.

След секунда се озовахме на улицата. Поаро спря първото такси и поръча на шофьора да кара към Савой.

— Е, Хейстингс — каза той, като премигваше с очи, — срещата изобщо не протече така, както си представях.

— Да, наистина. Странна птица се оказа лордът! — Разказах му какво видях на излизане от библиотеката.

Поаро поклати глава бавно и замислено.

— Допускам, че той е на границата на лудостта, Хейстингс. Уверен съм, че се занимава с какви ли не необичайни прегрешения и че зад тази фасадата на ледено безразличие се крие дълбоко вкоренена жестокост.

— Нищо чудно, че и двете му съпруги са го оставили.

— Имате право.

— Поаро, видяхте ли на излизане една девойка — тъмнокоса, с бледо лице?

— Да, mon ami . Изплашена и нещастна млада дама.

Гласът му прозвуча тъжно.