Агата Кристи - Карибска мистерия

Лицето на мис Марпъл беше мрачно. Налагаше се да вземе решение. Трябваше ли или не да остави майор Палгрейв да лежи спокойно в гроба си? „Дънкан е мъртъв! След треската на живота, той спи сега спокойно“ — изрече тя тихо. Сега нищо не можеше да навреди на майор Палгрейв. Беше отишъл там, където нищо не можеше да го достигне. Дали пък не беше чисто съвпадение, че умря точно през тази нощ? Или пък не беше съвпадение? Лекарите приемаха смъртта на възрастните толкова лесно… Особено ако край леглото им открият флакон таблетки за кръвно налягане, които трябва да се вземат всеки божи ден… Но ако някой е взел снимката от портмонето на майора, същият човек би могъл да сложи край леглото му и таблетките… Тя лично никога не беше виждала майора да пие лекарства… Той никога не беше споменавал пред нея, че има високо кръвно налягане… Единственото нещо, свързано със здравето му, беше признанието: „Вече не съм толкова млад“. Да, понякога не му достигаше въздух, дишаше трудно, но само това. Някой друг спомена, че той има високо кръвно… Моли? Мис Прескът? Не можеше да си спомни кой.

Мис Марпъл въздъхна и се укори мислено. „Боже, Джейн! Какви мисли ти се въртят в главата! Нима не си измисляш всичко това? Възможно ли е? Тези подозрения основават ли се на нещо сериозно?“

Тя си припомни дума по дума, доколкото можеше, разговора си с майора за убийствата и убийците.

„О, Боже! — каза си мис Марпъл. — Дори и да… Не, не виждам какво бих могла да направя…“

Но знаеше, че поне ще се опита.

Мис Марпъл се събуди прекалено рано. Като повечето възрастни хора тя спеше съвсем леко и дълги часове лежеше будна, мислейки си за това, което трябваше да свърши на следващия ден или по-нататък. Обикновено това бяха лични, домашни неща, които не интересуваха никого, освен нея, но тази сутрин тя се бе замислила съвсем сериозно за едно убийство и какво би могла да направи, ако подозренията й се окажеха истина. Знаеше, че няма да е лесно. Тя разполагаше само с едно-единствено оръжие и то беше възможността да разговаря с хората.

Възрастните жени са склонни да приказват надълго и нашироко за най-различни неща. Околните често се отегчават, разбира се, но едва ли някой би ги заподозрял в тайни помисли. Мис Марпъл не би могла да задава въпроси направо. (Наистина, освен всичко останало, щеше да й е трудно да реши какво точно да пита.) Най-напред трябваше да научи малко повече факти за някои хора. Тя се замисли.

Вероятно не знаеше всичко и за самия майор Палгрейв, но дори и да знаеше, каква щеше да е ползата от това? Може би никаква. Майорът беше убит не заради тайните в живота си, не за да му отмъстят и не за да наследят парите му. Всъщност, макар и да беше жертва на това престъпление, то беше един от редките случаи, при които фактът, че познаваш пострадалия не можеше да те насочи към престъпника. Причината за смъртта му — според мис Марпъл не можеше да има някаква друга — се криеше в това, че майорът говореше прекалено много.

От доктор Греъм тя беше научила един много интересен факт. В портфейла си майорът държеше множество най-различни снимки — самият той, сниман с кон за поло, след това със застрелян тигър… и други подобни. А защо ги носеше винаги със себе си? Доколкото мис Марпъл можеше да съди от богатия си опит с разни адмирали, генерали и всякакви други пенсионирани военни, просто защото е обичал да разказва случки от живота си и да ги онагледява. Нещо като: „Когато бях на лов за тигри в Индия стана нещо прелюбопитно…“ Или пък: „Това беше любимият ми кон за поло, който…“ Значи и историята за онзи убиец е била придружена от снимка за илюстрация, винаги подръка в портфейла.

При разговора си с нея майорът беше постъпил точно така. След като стана дума за убийства, за да събуди интереса й колкото се може повече, той направи това, което без съмнение беше правил много пъти и преди — извади снимката и каза нещо от рода на: „Не бих и помислил дори, че този тип е убиец, а вие?“

Работата беше в това, че мис Марпъл не беше първата, чула тази история. Тя беше част от дежурния му репертоар и веднага щом някой заговореше за убийства и убийци, майорът поемаше инициативата и продължаваше с пълна пара напред.

„В такъв случай — помисли си тя, — сигурно е успял да разкаже всичко това на някой от другите гости на хотела. Или на няколко души. Ако е така, бих могла да науча останалите подробности от историята и дори как е изглеждал човекът от снимката.“