Агата Кристи - Карибска мистерия

— Да, точно това. Виждате ли, нямам друга такава снимка, а няма и негатив. Не искам да я загубя, защото горкият Дензъл почина преди пет или шест години. Той беше мой любимец… Само тази снимка ми беше останала за спомен… Помислих си… Надявах се… Дали няма да можете да я вземете? Не знам към кого другиго да се обърна, разбирате, нали? Не зная кой ще се разпореди с вещите на майора и… Толкова е трудно… Какво ли ще си помислят за мен, ако поискам такова нещо… Едва ли ще ме разберат… Никой не може да разбере какво означава тази снимка за мен…

— Да, да, естествено — успокои я доктор Греъм. — Разбирам ви напълно. В желанието ви няма нищо странно. Всъщност, ще се срещна с представител на властите съвсем скоро… погребението ще се състои утре. Днес трябва да дойде човек от местната администрация, за да прегледа вещите и документите на майора, след това ще се свържат с наследниците му… Както се прави в подобни случаи… Ако ми опишете тази снимка, ще мога да…

— Ами… направена е пред къщата… — каза мис Марпъл. — Един човек, искам да кажа Дензъл, тъкмо излиза през пътната врата. Снимал я е другият ми племенник, който обича да снима цветя… А там има един хибискус, ако не се лъжа, или друго красиво растение… Дензъл случайно е излязъл точно в този момент и снимката не е много хубава, размазана е малко… Но на мен ми харесваше и я запазих…

— Е, това е напълно достатъчно — каза доктор Греъм. — Мисля, че няма да има проблем да ви върнем снимката, мис Марпъл.

— Много сте мил, докторе! Наистина! Разбирате притеснението ми, нали?

— Да, естествено — отговори доктор Греъм и топло стисна ръката й. — И не се тревожете. Раздвижвайте коляното си всеки ден, само че внимателно. Ще ви изпратя таблетките. Вземайте по една три пъти дневно.

На следващия ден се състоя погребалната церемония на майор Палгрейв. Мис Марпъл и мис Прескът присъстваха. Пасторът прочете опелото… и животът продължи както обикновено.

Смъртта на майор Палгрейв остана в миналото. Неприятно събитие, което скоро беше забравено. Животът тук се състоеше предимно от слънце, море и развлечения. Една мрачна посетителка беше прекъснала нормалния ход на нещата, хвърляйки за миг тъмната си сянка, но сега отново всичко беше както преди. Майорът беше от онези отегчителни хора, които държат непременно да чуеш спомените им, независимо че може и да нямаш особено желание да го направиш. Жена му беше починала преди много години. Той беше живял сам и беше умрял сам. И с тази си самота се бореше, като прекарваше колкото се може повече време сред хората и като се стремеше да живее колкото се може по-приятно. Палгрейв беше самотен, но същевременно и весел човек. Беше се наслаждавал на живота по свой собствен начин. А сега беше мъртъв, погребан и никой не се интересуваше кой знае колко от това. След седмица вече никой нямаше да си спомня за него, дори и бегло.

Единственият човек, за когото можеше да се каже, че усеща отсъствието на майор Палгрейв, беше мис Марпъл. Не заради някакви лични чувства към него, а защото той олицетворяваше един начин на живот, който тя познаваше и й беше близък. Когато човек остарява, така разсъждаваше тя, все повече свиква да слуша. Е, може би без кой знае какъв интерес, но… Все пак между нея и майора се бяха установили приятни отношения — като между двама души на една и съща възраст. Тези отношения бяха някак си топли и човешки… Не че тъгуваше за майора в истинския смисъл на думата, но все пак той й липсваше.

Следобеда след погребението, когато седеше на любимото си място с плетка в ръка, при нея дойде доктор Греъм. Тя остави иглите и го поздрави. Докторът заговори веднага, сякаш се извиняваше:

— Боя се, че ще трябва да ви съобщя неприятна новина, мис Марпъл.

— Така ли? Да не би да е за моята…

— Да. Боя се, че не успяхме да открием тази ваша снимка. Предполагам, че това е твърде неприятно за вас.

— Да, да, така е… Е, не е чак толкова важно в края на краищата. Чиста сантименталност. Давам си сметка за това. Значи я нямаше в портфейла на майор Палгрейв?

— Нямаше я. Не беше и сред другите му вещи. Намерихме само няколко писма, изрезки от вестници и други дреболии, но нито следа от снимката, която ми описахте.

— О, колко жалко — каза мис Марпъл. — Е, нищо не може да се направи. Много съм ви благодарна, доктор Греъм.

— Не, не ми костваше нищо. Зная много добре какво означават за човек тези семейни спомени особено когато стане на възраст.