Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

Крадък отвърна:

— А вие смятате ли, че наистина е била тя?

— Мисля, че някой просто се е разтревожил, когато започнахте да разпитвате за нея… Смятам, че някой не е искал да се провеждат тези разследвания.

— Да не забравяме основния факт, че някой е трябвало да се представи за Мартин — подчерта Крадък. — После поради някаква причина не го е направил. Защо?

— Много интересен въпрос — отвърна госпожица Марпъл.

— Някой изпраща телеграма, която гласи, че Мартин се връща във Франция, после си урежда да пътува с момичето и по пътя го убива. Дотук съгласна ли сте?

— Не съвсем — заяви госпожица Марпъл. — Не мисля така. Представяте го много просто.

— Просто! — възкликна Крадък. — Вие ме обърквате — оплака се той.

С тъжна нотка в гласа госпожица Марпъл поясни, че и през ум не й минавало да направи нещо подобно.

— Хайде, кажете ми — настоя Крадък, — мислите ли, че знаете коя е била мъртвата жена?

Госпожица Марпъл въздъхна.

— Толкова е трудно човек да се изрази правилно. Не знам, но в същото време съм почти сигурна коя е била, ако разбирате какво имам предвид.

Крадък вдигна глава.

— Дали разбирам какво имате предвид? Нямам и най-малка представа.

Той погледна през прозореца.

— Ето я вашата Люси Айлсбароу. Идва да ви види — после добави: — Е, хайде, аз тръгвам. Моето amour propre 8 8 Честолюбие (фр.) — Б.пр. е много наранено този следобед и едва ли бих могъл да понеса появата на една млада жена, излъчваща жизненост и успех.

— Потърсих в речника значението на думата „тонтина“ — каза Люси.

Бяха си разменили поздрави и сега Люси безцелно обикаляше из стаята, като от време на време докосваше ту някое порцеланово кученце, ту покривката на облегалката на канапето, ту пластмасовата кутия за ръкоделие до прозореца.

— Така и предполагах — спокойно отвърна госпожица Марпъл.

Люси започна да говори бавно, цитирайки:

— Лоренцо Тонти — италиански банкер, създал през 1653 година форма на годишна рента, при която дяловете на починалите собственици се прибавят към дяловете на живите… Това е, нали? Напълно отговаря на ситуацията в семейството и вие мислехте за него още тогава, преди последните два смъртни случая.

Тя отново започна да се разхожда неспокойно, почти безцелно из стаята. Госпожица Марпъл я наблюдаваше. Тази Люси Айлсбароу беше различна от онази, която познаваше.

— Предразполага към подобно действие — каза Люси. — Завещание, според което, ако остане само един жив наследник, той ще получи всичко. И все пак тук става дума за много пари, нали? Могат да бъдат достатъчни дори и ако се разпределят… — провличайки последните думи, тя замълча.

— Бедата е, че хората са алчни — продължи госпожица Марпъл. — Някои хора. Човек твърде често започва така. Не извършва веднага убийство, нито иска да го извърши, дори не мисли за подобно нещо. Просто става алчен и иска повече от това, което ще получи.

Тя остави плетката на коленете си и се загледа в пространството пред себе си.

— Ето как се запознах с инспектор Крадък. Беше при един случай в провинцията, до минералните извори Меденхам. Всичко започна по същия начин. Убиецът беше приятен човек със слаб характер и с ламтеж за много пари. Пари, които нямаше право да получи, но му се струваше, че има лесен начин да го постигне. В началото не беше извършено убийство. Просто беше нещо толкова лесно и просто, че изобщо не изглеждаше лошо. Ето как започват нещата… Но приключи с три убийства.

— Точно както и тук — заключи Люси. — Досега имаме три убийства. Жената, която се представя за Мартин и която би могла да претендира за някакъв дял за сина си, а после Алфред и Харолд. Сега остават само двама, нали?

— Искате да кажете, че остават само Седрик и Ема?

— Ема — не, тя не е висок тъмнокос мъж. Не. Имам предвид Седрик и Брайън Истли. Никога не съм мислила за Брайън, защото е рус. Има руси мустаци и сини очи, но виждате ли… онзи ден… — тя замълча.

— Продължавайте — насърчи я госпожица Марпъл. — Разкажете ми. Нещо ви е разтревожило много силно, нали?

— Случи се, когато лейди Стодарт-Уест си тръгваше. Каза довиждане и изведнъж, точно преди да влезе в колата, се обърна към мен и попита: „Кой беше онзи висок чернокос мъж, който стоеше на терасата, когато влязох?“. Най-напред не можах да разбера кого има предвид, понеже Седрик беше още на легло. Доста озадачена я попитах: „Да нямате предвид Брайън Истли?“, а тя отвърна: „Разбира се, ето кой бил — Истли, командирът на ескадрила. Веднъж по време на Съпротивата се кри в нашия плевник във Франция. Спомням си стойката му и начина, по който държеше раменете си изправени“. После добави: „Бих искала да го видя отново“, но не можахме да го намерим.