Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Успокоителните таблетки са били извадени и заменени с други.

— Да. Ето кое им е лошото на таблетките. Всички си приличат.

— Напълно сте прав — съгласи се госпожица Марпъл. — Много добре помня от младите си години черната микстура и кафявата микстура (това беше сироп против кашлица), също и бялата микстура и розовата микстура на доктор еди-кой си. Хората почти не ги бъркаха. Всъщност знаете ли, в моето село, Сейнт Мери Мийд, все още предпочитаме този вид лекарства. Пациентите винаги искат шише, а не таблетки. Какво представляваха тези в кутийката?

— Аконитин — таблетки, които обикновено се държат в шише с надпис „отровно“ и се разреждат едно към сто за външна употреба.

— Значи Харолд ги е изпил и е умрял — замислено отбеляза госпожица Марпъл.

Дърмът Крадък издаде нещо, наподобяващо стон.

— Не трябва да обръщате внимание на това, че давам воля на чувствата си — каза той. — „Разкажи всичко на леля Джейн“ — ето как се чувствам.

— Много мило от ваша страна и аз особено ценя подобно поведение — подчерта госпожица Марпъл. — Като кръщелник на сър Хенри, чувствата ми към вас са съвсем различни от тези, които изпитвам към всеки друг детектив.

Дърмът Крадък леко й се усмихна.

— Остава обаче фактът, че по всички линии забърках ужасна каша. Тукашният началник на полицията се обажда в Скотланд Ярд и какво става? Пристигам аз и се оказвам кръгъл глупак!

— Не, не! — запротестира госпожица Марпъл.

— Да, да! Не знам кой отрови Алфред, не знам кой отрови Харолд и като капак на всичко, въобще нямам представа коя е била убитата жена! Тази история с Мартин изглеждаше напълно правдоподобна. Сякаш всичко пасваше. А сега какво стана? Появи се истинската Мартин и най-неочаквано се оказа, че е съпруга на сър Робърт Стодарт-Уест. Тогава коя е била жената от хамбара? Един Господ знае. Най-напред се запалвам по идеята, че тя е Ана Стравинска, а после и това отпада…

Госпожица Марпъл го прекъсна с едно от своите характерни леки покашляния, наситени е особено значение.

— Но дали е така? — промърмори тя.

Крадък се втренчи в нея.

— Ами пощенската картичка от Ямайка…

— Да — съгласи се госпожица Марпъл, — но тя не е истинско доказателство. Искам да кажа, че всеки може да получи картичка, изпратена почти отвсякъде. Спомням си госпожа Брайърли, която получи силно психично разстройство. Най-накрая решиха, че трябва да постъпи на лечение в психиатрията. Беше толкова разтревожена децата й да не разберат за всичко това, че взе и написа четиринайсет картички и поръча да бъдат изпратени от различни места в чужбина. В тях им казваше, че мама е заминала на почивка.

Наблюдавайки Дърмът Крадък, тя попита:

— Разбирате ли какво имам предвид?

— Да — отвърна той, загледан в нея. — Ние, естествено, щяхме да проверим тази картичка, ако не съвпадаше толкова добре с историята за Мартин.

— Толкова удобно — промърмори госпожица Марпъл.

— Всичко се връзваше — каза Крадък. — В крайна сметка имахме и писмото, получено от Ема и подписано „Мартин Кракънторп“. Лейди Стодарт-Уест не го е изпращала, но все някой го е направил. Някой, който е възнамерявал да се представи като Мартин и да извлече изгода, ако е възможно, от името на Мартин. Не можете да го отречете.

— Не, не.

— А после пликът от писмото на Ема до нея с лондонския адрес. Беше намерен в Ръдърфорд Хол, което показваше, че тя действително е била там.

— Но убитата не е била там! — изтъкна госпожица Марпъл.

— Не и в смисъла, който влагате вие. Дошла е в Ръдърфорд Хол едва след като е била мъртва. Изхвърлена от влак на железопътния насип.

— О, да!

— Пликът доказва само, че убиецът е бил там. Вероятно той го е взел от нея заедно с останалите й документи и вещи и после случайно го е изпуснал, макар че вече започвам да се чудя дали наистина е било случайно. Положително инспектор Бейкън, а и вашите хора са претърсили мястото старателно, нали така, и не са го намерили. Появил се е едва по-късно в пералнята.

— Напълно разбираемо е — обясни Крадък. — Старият градинар имал навика да събира всякакви разхвърляни наоколо вехтории и да ги пъха там.

— Където момчетата много лесно биха могли да ги намерят — замислено довърши госпожица Марпъл.

— Искате да кажете, че е трябвало да го намерим?

— Ами просто се чудя. В крайна сметка съвсем лесно би било да се разбере кое е следващото място, където момчетата ще търсят, или дори то да им бъде подсказано… Да, наистина се чудя. Това ви накара да престанете да мислите вече за Ана Стравинска, нали?