Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Той винаги има някакви идеи, нали?

— Да, така мисля. Всички те звучат чудесно, но имам чувството, макар и да не съм сигурна, че никога няма да се осъществят. Искам да кажа, че не са практични. Идеята звучи прекрасно, но не мисля, че той изобщо отчита трудностите, които в действителност предстоят.

— Само си фантазира, така ли?

— Да, в много отношения. Имам предвид, че обикновено буквално витае в облаците. Гради въздушни кули. Вероятно един наистина добър летец изтребител никога не слиза напълно на земята… — И добави: — Харесва Ръдърфорд Хол толкова много, защото му напомня за голямата стара къща във викториански стил, в която е живял като малък.

— Разбирам — замислено каза госпожица Марпъл. — Да, разбирам…

После погледна косо към Люси и предприе нещо като словесна атака:

— Но това не е всичко, нали, скъпа? Има още нещо.

— Да, има още нещо. Нещо, което просто не разбирах допреди няколко дни. Всъщност Брайън би могъл да бъде в този влак.

— Във влака в 16,33 часа от Падингтън?

— Да. Разбирате ли, Ема мислеше, че от нея се иска да даде отчет за собствените си действия на 20 декември, и тя го направи много внимателно. Била е на среща на някакъв комитет сутринта, следобед е пазарувала и е пила чай в „Детелината“, а после обясни, че е отишла да посрещне Брайън на гарата. Влакът, който е чакала, тръгва в 16,50 часа от гара Падингтън, но е възможно той да е пътувал с по-ранен влак и да се е престорил, че е дошъл е по-късния. Спомена ми съвсем небрежно, че колата му била ударена и я бил дал на сервиз, затова му се наложило да пристигне с влака — ужасна досада, така каза, мразел влаковете. Звучеше съвсем естествено… Всичко може и да е вярно, но някак си ми се иска да не беше идвал с влака.

— Всъщност с влака — замислено промълви госпожица Марпъл.

— Което не доказва нищо. Ужасно е, че съществува цялата тази подозрителност. Да не знаеш. А може би никога няма и да разберем!

— Сигурно ще разберем, скъпа — бързо изрече госпожица Марпъл. — Искам да кажа, че всичко едва ли ще остане на този етап. Това, което със сигурност знам за убийците, е, че те никога не спират по средата. Или може би трябва да се каже, едва ли биха спрели. Във всеки случай — заяви госпожица Марпъл в заключение, — не биха могли, след като са извършили и второ убийство. Хайде, не се тревожете толкова, Люси. Полицията прави всичко възможно, проверява всекиго, а най-важното е, че Елспет Магликъди пристига съвсем скоро.

— И така, Елспет, ясно ти е какво точно искам да направиш?

— Ясно ми е — отвърна госпожа Магликъди, — но искам да ти кажа, Джейн, че ми изглежда малко странно…

— Въобще не е странно — прекъсна я госпожица Марпъл.

— Е, така мисля. Пристигаш в някоя къща и почти веднага питаш дали може да се качиш, ъъъ, до тоалетната.

— Времето е много студено — изтъкна госпожица Марпъл, — а и в крайна сметка, възможно е да си яла нещо, което не ти е понесло и… ъъъ… ти се налага да отидеш до тоалетната. Искам да кажа, че тези неща се случват. Помня как веднъж горката Луиза Фелби дойде да ме види и само за половин час й се наложи да отиде до тоалетната пет пъти — между другото добави госпожица Марпъл. — Причината беше развалено месо, печено в тесто по корнуолски.

— Поне да ми беше казала какво целиш, Джейн — продължаваше госпожа Магликъди.

— Точно това не искам да направя — отвърна й госпожица Марпъл.

— Колко си досадна, Джейн. Първо ме караш да измина целия този път обратно до Англия, преди да…

— Съжалявам — отвърна госпожица Марпъл, — но нямаше друг начин. Всеки момент някой друг може да бъде убит. Да, знам, че всички са нащрек и полицията взема всякакви предпазни мерки, но винаги съществува възможност убиецът да се окаже по-умен, отколкото предполагат. Така че, нали разбираш, Елспет, твой дълг беше да се върнеш. В крайна сметка, възпитани сме да изпълняваме дълга си, нали?

— Да, разбира се — съгласи се госпожа Магликъди. — На младини бяха много строги с нас.

— Вече всичко е наред. А, ето че пристигна и таксито — каза госпожица Марпъл, когато чу слабия звук на автомобилен клаксон пред къщата.

Госпожа Магликъди навлече дебелото си палто в цвят меланж, а госпожица Марпъл се уви добре в многобройните си шалове и шалчета. После двете дами се качиха в колата и потеглиха за Ръдърфорд Хол.

— Кой ли може да идва? — попита Ема, поглеждайки през прозореца, когато таксито премина край него. — Мисля, че е старата леля на Люси.