Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Какво е това, скъпи? — попита Алис. — Изглеждаш разтревожен.

— О, просто едни таблетки. Вземах ги вечер. Но си мисля, че лекарят ми каза да не ги пия повече.

Жена му отговори спокойно:

— Навярно те е предупредил да не забравяш да ги вземаш.

— Сигурно е било така — със съмнение отвърна Харолд. Погледна я. Тя го наблюдаваше. За миг се зачуди, макар че рядко се чудеше какво точно си мисли. Спокойният й поглед не му говореше нищо. Очите й приличаха на прозорци на празна къща. Какво мислеше тя за него, какво чувстваше? Била ли е някога влюбена в него? Може би. Или се бе омъжила за него, защото е смятала, че положението му в Сити е добро, и защото е била изморена от собственото си безпарично съществуване? Е, като цяло тя се бе възползвала доста добре от това. Имаше кола и къща в Лондон. Пътуваше в чужбина, когато поискаше, купуваше си скъпи дрехи, макар че, Бог е свидетел, те никога не изглеждаха добре на нея. Да, общо взето, беше се справила доста добре. Той се чудеше дали и тя мисли така. Разбира се, Алис не го обичаше истински, но и той не я обичаше. Нямаха нищо общо помежду си, нищо, за което да разговарят, никакви общи спомени. Ако имаше деца… Но деца нямаше. Странно, че в семейството нямаше деца, с изключение на момчето на Еди. На младата Еди. Беше глупаво момиче, да се ожени толкова прибързано, във военно време.

Е, той й беше казал какво мисли: „Всичко изглежда много хубаво — смелите млади пилоти, чаровни, мъжествени, но от тези неща няма да има полза в мирно време. Вероятно едва ли ще може да те издържа“. А Еди му беше отвърнала, че няма никакво значение. Тя обичала Брайън и Брайън я обичал, но вероятно скоро щели да го убият. Защо да не бъдели поне малко щастливи? Какъв смисъл имало да се гледа в бъдещето, когато можело да го свалят всеки момент. И най-накрая Еди бе казала, че бъдещето наистина няма голямо значение, защото един ден ще имат всичките пари на дядо си.

Харолд се размърда неспокойно на стола. Наистина, завещанието на дядо им беше несправедливо. Да ги остави да висят на косъм! То не удовлетвори никого. Не зарадва внуците и съвсем разяри баща им. Старият твърдо беше решил да не умира. Именно това го караше да се грижи толкова за себе си. Трябваше обаче скоро да умре. Наистина трябваше скоро да умре. В противен случай… Всичките тревоги на Харолд го налегнаха отново и той усети, че му е зле — беше изтощен и замаян.

Забеляза, че Алис продължаваше да го наблюдава. Тези светли замислени очи го караха да се чувства неловко.

— Мисля да си лягам — каза той. — Днес за първи ден ходих до Сити.

— Да — съгласи се Алис. — Мисля, че идеята е добра. Сигурна съм, че докторът ти е казал отначало да не се напрягаш много.

— Лекарите винаги говорят така — отвърна Харолд.

— И не забравяй да си изпиеш таблетките, скъпи — добави Алис. Тя взе кутийката и му я подаде.

Той каза лека нощ и се качи горе. Да, имаше нужда от таблетките. Щеше да бъде грешка да се откаже от тях толкова скоро. Взе две и ги глътна с чаша вода.

— Никой не би могъл да сътвори по-голяма бъркотия от тази, която аз изглежда направих — мрачно заяви Дърмът Крадък.

Беше седнал е изпънати крака и сякаш не подхождаше на претрупаната с мебели гостна на преданата Флорънс. Беше напълно изтощен, разстроен и обезсърчен.

Госпожица Марпъл изразяваше несъгласието си с кротки, успокоителни думи.

— Не, не, вие свършихте много добра работа, мило момче. Наистина много добра работа.

— Така ли? Свършил съм много добра работа? Позволих едно цяло семейство да бъде отровено. Алфред Кракънторп е мъртъв, а сега и Харолд Кракънторп е мъртъв. Какво, по дяволите, става тук? Ето какво бих искал да знам.

— Отровни таблетки — замислено произнесе госпожица Марпъл.

— Да, адски остроумно. Изглеждаха съвсем като онези, които той вземаше. Имаше листче, на което беше напечатано „По предписание на доктор Куимпър“. Оказа се, че Куимпър не ги е поръчал. Използван беше етикет от аптеката. Но и аптекарят също не знаеше нищо за тях. Кутийката с таблетки е пристигнала от Ръдърфорд Хол.

— Сигурно ли е, че е пристигнала от Ръдърфорд Хол?

— Да. Направихме щателна проверка. Всъщност това е кутийката, в която бяха успокоителните хапчета, предписани на Ема.

— Аха. На Ема…

— Да. По нея има отпечатъци от нейните пръсти и от пръстите на двете сестри, както и на аптекаря, който е изпълнил рецептата. Други отпечатъци, естествено, няма. Този, който ги е изпратил, е бил внимателен.