Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Госпожата току-що пристигна, сър — информира го той.

За момент Харолд го погледна втренчено. Алис! Господи, днес ли трябваше да се връща Алис? Съвсем беше забравил. Даруин направи добре, като го предупреди. Не би било хубаво да се качи горе и да се изненада при вида й. Всъщност не че имаше някакво значение. Нито той, нито тя хранеха някакви илюзии относно чувствата, които изпитваха един към друг. Може би Алис го обичаше — той не знаеше това.

Като цяло, тя бе едно голямо разочарование за него. Разбира се, той не беше влюбен в нея. Макар и да не беше особено красива, тя бе приятна жена. А семейството и връзките й без съмнение бяха от полза. Навярно не чак толкова, колкото се очакваше, защото когато се ожени за Алис, той предвиждаше и деца. Неговите момчета можеха да имат добри роднини. Нямаше обаче момчета, нито момичета и всичко, което остана, бяха те двамата с Алис, остаряващи заедно, без да изпитват особено удоволствие от компанията си.

Тя често отсъстваше, посещавайки роднини, а през зимата обикновено ходеше на Ривиерата. На нея й харесваше, а той нямаше нищо против.

Качи се горе, в гостната, и я поздрави внимателно.

— Дойде ли си, скъпа? Съжалявам, че не можах да те посрещна, но ме задържаха в Сити. Върнах се възможно най-бързо. Как е в Сан Рафаел?

Алис му каза как е в Сан Рафаел. Беше слаба жена с жълтеникавочервена коса, с подчертано орлов нос и отнесен поглед в лешниковите си очи. Говореше с възпитан, монотонен и малко потискащ глас. Пътуването минало добре, било малко неприятно през Ламанша. Митничарите в Дувър, както обикновено, били много досадни.

— Трябваше да се прибереш със самолет — както винаги отбеляза Харолд. — Много по-просто е.

— Така е, но не обичам да пътувам по въздуха. Никога не съм обичала. Изнервям се.

— Но се пести време — поясни Харолд.

Лейди Алис Кракънторп не отговори. Може би нейният проблем в живота беше не пестенето на време, а начинът да го запълни.

Тя внимателно се осведоми за здравето на съпруга си.

— Телеграмата на Ема доста ме разтревожи. Разбрах, че всички сте били болни.

— Да, да — отвърна Харолд.

— Завчера четох във вестника, че четирийсет души от един хотел са се отровили с храна. Замразяването е много опасно. Хората държат прекалено дълго храна в хладилника.

— Сигурно — съгласи се Харолд. Дали трябваше да споменава за арсена? Гледаше Алис и чувстваше, че не е в състояние да го направи. Усещаше, че в нейния свят няма място за отравяне с арсен. То беше нещо, за което човек чете по вестниците. Но се беше случило в семейство Кракънторп.

Качи се в стаята си и полежа час-два, преди да се преоблече за вечеря. По време на вечерята, преминала насаме със съпругата му, разговорът в общи линии се въртеше около едни и същи теми. Безцелен, любезен. Запознанства и срещи с приятели в Сан Рафаел.

— На масата в хола за теб има малък пакет — каза Алис.

— Така ли? Не го забелязах.

— Много е странно, но някой ми разказваше за убита жена, която била намерена в някакъв хамбар или нещо подобно. Каза, че било в Ръдърфорд Хол. Предполагам, че става дума за друг Ръдърфорд Хол.

— Не, не става дума за друг. Беше в нашия хамбар.

— Наистина ли, Харолд? Убита жена в хамбара на Ръдърфорд Хол? И ти нищо не си ми казал?

— Е, нямаше много време — отвърна Харолд, — а и беше толкова неприятно. Но не е свързано с нас. Пресата доста се навърташе наоколо. Разбира се, трябваше да се разправяме с полицията и така нататък.

— Много неприятно — отбеляза Алис. — Откриха ли кой го е направил? — попита тя, проявявайки интерес, който само външно изглеждаше повърхностен.

— Още не.

— Каква е била жената?

— Никой не знае. Очевидно французойка.

— О, французойка! — възкликна Алис и независимо от разликата в социалното положение, тонът й беше същият както на инспектор Бейкън. — Много неприятно за всички вас — съгласи се тя.

Двамата излязоха от трапезарията и влязоха в малкия кабинет, където обикновено седяха, когато бяха сами. Харолд вече се чувстваше напълно изтощен. „Ще си легна рано“ — помисли си той.

Взе от масата във вестибюла пакета, за който бе споменала жена му. Беше малък, грижливо запечатан с восък и опакован много педантично. Харолд седна на обичайното си място до камината и го отвори. Вътре имаше малка кутийка с етикет, на който пишеше „По две таблетки вечер“. Беше сложено и малко листче с надпис от аптеката в Бракхамптън: „Изпратено по молба на доктор Куимпър“.

Харолд Кракънторп се намръщи. Отвори кутийката и погледна таблетките. Да, приличаха на тези, които вземаше. Но Куимпър му беше поръчал да ги спре. „Вече нямате нужда от тях“ — така беше казал докторът.