Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Всички се разболяха, господин Кракънторп — поясни Люси. — Знаете, че не мога да се грижа за всички.

— Гъби — каза мистър Кракънторп. — Проклетите ужасни неща — гъбите. От супата, която ядохме снощи. Ти я направи — добави обвинително той.

— Нищо им нямаше на гъбите, господин Кракънторп.

— Не обвинявам теб, момиче, не те обвинявам. Случвало се е и преди. Попада една отровна гъба и край. Човек може и да не разбере. Знам, че си добро момиче. Не би го направила нарочно. Как е Ема?

— Днес следобед се чувства по-добре.

— Аха, а Харолд?

— И той е по-добре.

— Какво чувам, Алфред хвърлил топа, а?

— Не трябваше да ви казват, господин Кракънторп.

Той се засмя — висок, скимтящ смях, изразяващ безкрайна радост.

— Чувам всичко. Макар и да се опитват, не могат да скрият нищо от стареца. И така, Алфред е мъртъв. Няма вече да живее на моя гръб, а и няма да получи нищо от парите. Всички те ме чакаха да умра, нали знаеш, най-вече Алфред. Сега той е мъртъв. Бих казал, че това е доста добра шега.

— Не е много любезно от ваша страна, господин Кракънторп — строго каза Люси.

Старецът отново се засмя.

— Ще ги надживея всичките — злорадстваше той. — Ще видиш, че ще стане така, моето момиче. Ще видиш.

Люси отиде в стаята си, извади речник и потърси думата „тонтина“. Затвори го замислено и се вторачи в празното пространство пред себе си.

— Не разбирам защо искате да се видите с мен — раздразнено заяви доктор Морис.

— Познавате семейство Кракънторп отдавна — обясни инспектор Крадък.

— Да, да, познавам ги всичките. Помня стария Джосая Кракънторп. Беше костелив орех и все пак умен човек. Направи много пари.

Той намести старите си кокали на стола и се взря в инспектор Крадък изпод гъстите си вежди.

— Значи вие слушате този глупак Куимпър. Запалени млади доктори! Винаги имат разни идеи в главата си. Втълпил си е, че някой се опитва да отрови Лутър Кракънторп. Глупости! Мелодрама. Той, разбира се, имаше стомашни кризи. Лекувах го. Не се случваше много често — нищо особено.

— Доктор Куимпър изглежда смята, че има нещо странно — поясни Крадък.

— Един лекар не трябва да мисли. В края на краищата, надявам се, че бих могъл да разпозная отравяне с арсен.

— Твърде много известни лекари са правили грешки — изтъкна Крадък. — Например — той напрегна паметта си — случаят „Грийнбароу“, госпожа Тени, Чарлс Лийдс, трима души от семейство Уестбъри — всичките бяха погребани кротко, без лекуващите ги лекари да са имали и най-малкото подозрение. А всички тези лекари са били добри, уважавани хора.

— Добре, добре — съгласи се доктор Морис, — искате да кажете, че може да съм допуснал грешка. Е, не мисля, че е така.

Замълча за миг, а после попита:

— Кой според Куимпър го е направил — ако наистина е така?

— Няма представа — отвърна Крадък. — Беше разтревожен. В крайна сметка, знаете, че там има много пари — добави той.

— Да, да, известно ми е какво ще получат, когато Лутър Кракънторп умре. А те силно се нуждаят от пари. Основателна причина, но от нея не следва, че ще убият стария, за да ги получат.

— Не непременно — съгласи се инспектор Крадък.

— Във всеки случай — продължи доктор Морис, — имам принцип да не подозирам нещо без основателна причина. Без основателна причина — повтори той. — Трябва да призная, че това, което току-що ми казахте, малко ме поразтърси. Арсен в големи количества, очевидно, и все пак не разбирам защо идвате при мен. Мога само да ви кажа, че аз не съм имал подозрения. Може би е трябвало да погледна много по-сериозно на тези стомашни кризи на Лутър Кракънторп. Вие обаче вече сте свършили доста работа.

Крадък се съгласи.

— Всъщност бих искал да разбера нещо повече за семейство Кракънторп. Има ли някаква наследствена обремененост при тях — нещо странно?

Очите под гъстите вежди го погледнаха сериозно.

— Да, разбирам, че мислите ви могат да вземат такава посока. Добре, старият Джосая беше напълно нормален. Здрав като бик. Жена му беше свръхчувствителна, проявяваше склонност към меланхолия. Произхождаше от семейство, в което е имало кръвно родство между родителите. Почина скоро след раждането на втория си син. Бих казал, че Лутър е наследил известна, да кажем, нестабилност от нея. Беше доста обикновен младеж, но винаги е бил в конфликт с баща си. Старият беше разочарован от него и мисля, че Лутър негодуваше от това и най-накрая го превърна в нещо като мания. После го пренесе в семейния си живот. Ще забележите, ако изобщо разговаряте с него, че изпитва силна неприязън към синовете си. Но обичаше дъщерите си. И Ема, и Еди — тази, която почина.