Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

Сред тракането на купи и чинии в умивалника, госпожа Кидър продължаваше да говори:

— Странно как нещата се струпват наведнъж. Най-големият син на сестра ми имаше дребна шарка, а нашият Ърни падна и си счупи ръката, съпругът ми пък целият е в циреи. Всичко за една седмица! Не е за вярване, нали? Същото е и тук — нареждаше госпожа Кидър. — Най-напред това отвратително убийство, а сега и мистър Алфред е мъртъв — отровен от гъби. Бих искала да знам кой ще е следващият?

Люси се почувства малко неудобно от факта, че също би искала да знае.

— Моят съпруг не е съгласен да идвам повече тук — обясняваше госпожа Кидър. — Мисли, че мястото носи нещастие, но аз му казвам, че познавам госпожица Кракънторп толкова отдавна, че тя е много добра и че разчита на мен. А и не бих могла да изоставя горката госпожица Айлсбароу, опитвам се да го убедя, да върши сама всичко в къщата. Трудно ви е, госпожице, с всичките тези подноси.

Люси беше принудена да се съгласи, че в момента животът й наистина се състои предимно от подноси. Точно сега подреждаше тези, които трябваше да отнесе на болните.

— Сестрите пък не си помръдват пръста — заяви госпожа Кидър. — Непрекъснато искат чайници, пълни със силен чай. И храната да е готова. Изтощена съм, ето каква е истината — говореше тя с тон на голямо задоволство, макар че всъщност беше свършила малко повече от нормалната си сутрешна работа. Люси отбеляза сериозно:

— Никога не се щадите, госпожа Кидър.

Госпожа Кидър изглеждаше доволна. Люси пое първия поднос и тръгна нагоре по стълбите.

— Какво е това! — неодобрително я попита мистър Кракънторп, щом влезе при него.

— Говежди бульон и яйчен крем.

— Махни ги — нареди мистър Кракънторп. — Няма да ги вкуся. Казах на онази сестра, че искам бифтек.

— Доктор Куимпър смята, че още не трябва да ядете бифтек.

Мистър Кракънторп изсумтя.

— Отново се чувствам добре. Утре ставам. Как са другите?

— Господин Харолд е много по-добре. Утре се връща в Лондон.

— Слава Богу! — заяви мистър Кракънторп. — А Седрик? Има ли някаква надежда и той да си замине утре за своя остров?

— Засега не.

— Жалко. Какво прави Ема? Защо не идва да ме види?

— Все още е на легло, мистър Кракънторп.

— Жените винаги се глезят. Ти обаче си добро, здраво момиче — одобрително отбеляза той. — По цял ден тичаш, нали?

— Доста се движа — потвърди Люси.

Старият Кракънторп кимна одобрително с глава.

— Ти си добро и здраво момиче и не мисли, че съм забравил това, за което ти говорих. В един от близките дни ще видиш какво ще стане. Няма винаги да става така, както Ема иска. И не слушай другите, когато казват, че съм стиснат старец. Просто съм грижлив по отношение на парите си. Събрал съм солидна сума и знам за кого ще я похарча, когато му дойде времето — погледна я той похотливо.

Люси бързо излезе от стаята, избягвайки протегнатата му ръка.

Следващият поднос беше за Ема.

— О, благодаря ви, Люси. Вече наистина дойдох на себе си. Гладна съм, а това е добър признак, нали? Мила — продължи Ема, докато Люси поставяше подноса върху коленете й, — действително се чувствам много неудобно заради леля ви. Предполагам, не сте имали никакво време да идете да я видите.

— Всъщност наистина нямах време.

— Боя се, че й липсвате.

— О, не се тревожете, госпожице Кракънторп. Тя разбира какви ужасни моменти преживяваме.

— Обадихте ли й се по телефона?

— Не, отдавна не съм.

— Е, позвънете й. Обаждайте й се всеки ден. На възрастните хора им е толкова приятно да научават новини.

— Много сте мила — отвърна Люси.

Съвестта малко започна да я гризе, докато слизаше за следващия поднос. Усложненията около болните в къщата я бяха погълнали изцяло и тя нямаше време да мисли за нищо друго. Реши, че ще позвъни на госпожица Марпъл веднага щом занесе яденето на Седрик.

В момента в къщата имаше само една сестра и те се разминаха на площадката, поздравявайки се.

Невероятно чист и спретнат, Седрик седеше изправен в леглото и бързо пишеше нещо на листове.

— Здравейте, Люси. Какъв дяволски буламач ми носите днес? Бих искал да разкарате онази ужасна сестра, много е хитра. Не знам защо, но се обръща към мен на „ние“: „Как сме тази сутрин? Добре ли спахме? О, Боже, колко сме непослушни, как сме отметнали завивките!“ — заимитира сестрата той с висок фалцет.

— Изглеждате много весел — отбеляза Люси. — С какво се занимавате?

— Планове — отвърна Седрик. — Какво ще направя с това място, когато старият умре. Тук земята е много добра, нали знаете. Не мога да реша дали аз самият да разработя известна част, или да я продам наведнъж на парцели. Много е ценна за промишлени цели. Къщата става за частна клиника или за училище. Не съм сигурен дали няма да продам половината земя и да вложа парите, за да построя нещо екстравагантно върху другата половина. Вие какво мислите?