Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Не можем да я виним. Госпожица Айлсбароу е била много изтощена и е отишла малко да поспи. На грижите на сестрата са останали петима пациенти — старият, Ема, Седрик, Харолд и Алфред. Не е било възможно да бъде едновременно навсякъде. Изглежда старият мистър Кракънторп е започнал да й създава грижи. Казал, че умира. Тя отишла при него, успокоила го, върнала се отново, за да занесе на Алфред чай с глюкоза. Той го изпил и свършил.

— Отново арсен?

— Изглежда. Разбира се, може състоянието му да се е влошило, но Куимпър не смята така, а и Джонстън е на същото мнение.

— Предполагам — несигурно изрече Крадък, — че наистина Алфред е трябвало да бъде жертвата.

Гласът на Бейкън прозвуча заинтригувано:

— Искате да кажете, че докато смъртта на Алфред не би облагодетелствала никого, то смъртта на стареца би била от полза за повечето от тях. Допускам, че може да е станала грешка. Не е изключено някой да е помислил, че чаят е предназначен за стария.

— Сигурни ли са, че отровата е била дадена по този начин?

— Не, разбира се, че не са. Сестрата, както всяка добра сестра, е измила всички съдове и прибори. Чашите, лъжиците, чайникът — всичко. Но това изглежда единственият възможен начин.

— Което означава — отбеляза замислено Крадък, — че един от пациентите не е бил чак толкова болен, колкото останалите. Видял е своя шанс и е сложил отровата в чашата.

— Добре, вече няма да има съмнителни работи — сериозно заяви инспектор Бейкън. — Сега сме ангажирали две сестри, като не смятаме госпожица Айлсбароу, а съм изпратил и няколко от моите хора там. Идвате ли?

— По възможно най-бързия начин.

Люси Айлсбароу прекоси вестибюла, за да посрещне инспектор Крадък. Имаше блед и измъчен вид.

— Преживяхте тежки моменти — каза Крадък.

— Беше като ужасен, дълъг кошмар — отвърна тя. — Снощи наистина си помислих, че всички умират.

— Що се отнася до кърито…

— От него ли беше?

— Да, много добре поръсено с арсен — напълно в стила на Борджиите.

— Ако е вярно — отбеляза Люси, — сигурно е… трябва да е… някой от семейството.

— Някаква друга възможност?

— Не, нали разбирате, започнах да приготвям това проклето къри доста късно — след шест часа, защото господин Кракънторп специално пожела. Трябваше да отворя нова кутия къри на прах, така че никой не би могъл да я пипа. Предполагам, че кърито прикрива вкуса?

— Арсенът няма вкус — разсеяно отговори Крадък. — Сега да видим какви са възможностите. Кой от тях е имал шанс да се приближи, докато кърито се е готвело?

— В действителност всеки би могъл да се промъкне в кухнята, докато приготвям масата в трапезарията.

— Така. Кои бяха в къщата? Старият Кракънторп, Ема, Седрик…

— Харолд и Алфред. Те пристигнаха от Лондон следобед. О, и Брайън — Брайън Истли. Но той си тръгна точно преди вечеря. Трябвало да се срещне с някого в Бракхамптън.

Крадък отбеляза замислено:

— Връзва се с болестта на стария по Коледа. Куимпър подозира, че е имало арсен. Всички еднакво болни ли изглеждаха снощи?

Люси се замисли:

— Като че ли старият господин Кракънторп беше най-зле. Доктор Куимпър положи неимоверни грижи за него. Бих казала, че е много добър лекар. Седрик обаче вдигна най-голям шум. Разбира се, силните здрави хора винаги реагират така.

— Как беше Ема?

— Доста зле.

— Но, чудя се, защо Алфред?

— И аз — отвърна Люси. — Дали са имали предвид точно Алфред?

— Странно, и аз се питах същото.

— Изглежда толкова безсмислено.

— Само ако можех да се добера до мотива на цялата тази работа — заяви Крадък. — Видимо няма логика. Удушената жена в саркофага е вдовицата на Едмънд Кракънторп. Да приемем, че е така. Вече почти е доказано. Сигурно има връзка между това и преднамереното отравяне на Алфред. Всичко става тук, в семейството. Дори да кажем, че някой от тях е луд, пак няма обяснение за случилото се.

— Не, наистина — съгласи се Люси.

— Добре, внимавайте — предупреди я Крадък. — Не забравяйте, че в къщата има отровител и един от пациентите ви горе не е толкова болен, колкото изглежда.

След като Крадък си замина, Люси отново бавно се изкачи на горния етаж. Когато минаваше край стаята на стария господин Кракънторп, тя чу властен глас, малко изнемощял от болестта:

— Момиче… Момиче… Ти ли си? Ела тук.

Люси влезе в стаята. Господин Кракънторп лежеше в леглото, подпрян на възглавници. Люси помисли, че изглежда доста весел за болен човек.

— Къщата е пълна с отвратителни болнични сестри — оплака се той. — Трополят насам-натам, придават си важност, мерят ми температурата, не ми дават да ям каквото искам — и това сигурно струва доста пари. Кажи на Ема да ги отпрати. Ти можеш да се грижиш достатъчно добре за мен.