Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Грижете се и за стария. Не мога да кажа, че е от любимите ми пациенти, но все пак ми е пациент и проклет да съм, ако позволя да бъде премахнат, защото някой от противните му синове, или може би и тримата, искат да си отиде от този свят, за да разполагат с парите му.

Той внезапно й хвърли шеговит поглед.

— Така. Много се разприказвах. Бъдете добро момиче, дръжте си очите отворени, но си затваряйте устата.

Инспектор Бейкън изглеждаше разстроен.

— Арсен? — попита той. — Арсен?

— Да, в кърито. Тук има от него — за вашите хора, да го видят. Направих само най-обикновено изследване на малко количество, но резултатът е абсолютно категоричен.

— Значи става дума за отровител?

— Така изглежда — студено отвърна Куимпър.

— И всички са пострадали, е изключение на онази госпожица Айлсбароу.

— С изключение на госпожица Айлсбароу.

— Изглежда малко подозрително.

— Какъв мотив би могла да има?

— Може да е смахната — предположи инспектор Бейкън. — Някои външно изглеждат напълно нормални и въпреки това са си побъркани, така да се каже.

— Госпожица Айлсбароу не е ненормална. Говоря ви като медицинско лице. Тя е толкова нормална, колкото сме ние двамата с вас. Ако госпожица Айлсбароу е сложила арсен в кърито на семейството, тя би го направила поради някаква причина. Нещо повече, тъй като е доста интелигентна млада жена, би се постарала да не бъде единственият човек, който не е пострадал. Би постъпила така, както всеки умен отровител щеше да направи — да хапне съвсем малко от отровното къри, а после да преувеличи симптомите.

— И тогава вие нямаше да можете да познаете?

— Че е отровена в по-малка степен от останалите? Вероятно не. Хората реагират различно на отровите. Едно и също количество би предизвикало по-силна реакция у някои хора, а у други — не. Разбира се — весело добави доктор Куимпър, — когато пациентът почине, може да се прецени почти съвсем точно какво количество е приел.

— Тогава излиза, че… — инспектор Бейкън замълча, формулирайки мисълта си. — Излиза, че в семейството може би има някой, който вдига по-голям шум, отколкото трябва — някой, който се смесва с останалите, за да избегне подозренията. Как ви се струва, а?

— И на мен ми хрумна подобна мисъл. Именно затова ви съобщавам. Сега нещата са във ваши ръце. Изпратил съм там сестра, на която имам доверие, но тя не може да бъде навсякъде по едно и също време. Според мен никой не е поел достатъчно отрова, за да умре.

— Отровителят е сгрешил, така ли?

— Не. Струва ми се по-вероятно, че намерението му е било да сложи в кърито толкова отрова, че да прилича на хранително отравяне, за което виновни могат да бъдат гъбите. Хората винаги се плашат от възможността да се отровят с гъби. После при някого нещата могат да вземат лош обрат и той да умре.

— Понеже му е била дадена допълнителна доза?

Докторът кимна.

— Ето защо ви уведомявам незабавно, затова и изпратих специална сестра да поеме нещата в свои ръце.

— Тя знае ли за арсена?

— Разбира се. И тя, и госпожица Айлсбароу. Вие, естествено, най-добре познавате работата си, но ако бях на ваше място, щях да отида там и съвсем открито да им кажа, че страдат от отравяне с арсен. Вероятно това ще всели страх от Бога у нашия убиец и той не би посмял да довърши плана си. Навярно се е осланял на теорията за хранително отравяне.

Телефонът на бюрото на инспектора иззвъня. Той го вдигна и каза:

— Добре. Свържете ме — после се обърна към Куимпър. — На телефона е сестрата. Да, здравейте! Разговаряте с… Какво? Сериозно влошаване?… Да… В момента доктор Куимпър е при мен… Ако искате да го чуете…

Той подаде слушалката на доктора.

— Куимпър е на телефона… Ясно… Да… Точно така… Продължавайте по същия начин. Идваме.

Той остави слушалката и се обърна към Бейкън.

— Кой е?

— Алфред — отговори Куимпър. — Мъртъв е.

По телефона гласът на Крадък прозвуча объркано.

— Алфред? — каза той. — Алфред?

Инспектор Бейкън отмести леко телефонната слушалка и попита:

— Не го очаквахте, нали?

— Не, наистина. Всъщност тъкмо мислех, че е възможният убиец.

— Чух, че бил разпознат от кондуктора. Това никак не беше добре за него. Да, наистина излизаше така, сякаш сме намерили нашия човек.

— Е — категорично отсече Крадък, — сгрешили сме.

За момент настъпи мълчание. После Крадък попита:

— Нали е имало сестра да се грижи за тях? Как го е допуснала?