Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Още не сте я получили — студено отвърна Люси.

— И все пак ще я имам. Тя не се дели като останалото наследство. Получавам я изцяло. И ако успея да я продам на добра цена, парите ще представляват капитал, а не доход, така че няма да плащам данъци за него. Прекалено много пари. Помислете си само!

— Винаги съм смятала, че презирате парите — отбеляза Люси.

— Разбира се, че ги презирам, когато ги нямам. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Колко хубаво момиче сте, Люси! Дали пък не мисля така, защото отдавна не съм виждал приятни жени?

— Предполагам, че е второто.

— Все още ли сте заета? Оправяте и подреждате всичко и всички?

— Изглежда някой го е направил с вас — заяви Люси, като го погледна.

— Проклетата сестра — прочувствено заяви Седрик. — Пристигна ли заключението за смъртта на Алфред? Какво се е случило?

— Не съм известена — отговори Люси.

— Полицията е предпазлива. От това масово отравяне човек наистина може да се разстрои, нали? Искам да кажа, психически. Не говоря за по-очевидните страни. А вие се пазете — добави той.

— Опитвам се да го правя.

— Младият Алегзандър върна ли се вече в училище?

— Мисля, че все още е у семейство Стодарт-Уест. Вдругиден тръгват на училище.

Преди да седне да обядва, Люси отиде до телефона и позвъни на госпожица Марпъл.

— Ужасно съжалявам, че не успях да намина да ви видя, но наистина бях много заета.

— Разбира се, скъпа, разбира се. Пък и в момента не може да се направи нищо. Просто чакаме.

— Да, но какво всъщност чакаме?

— Скоро Елспет Магликъди трябва да се върне — обясни й госпожица Марпъл. — Писах й незабавно да си дойде. Казах й, че е неин дълг да го направи. Затова не се тревожете прекалено много, скъпа — прозвуча мило и успокоително гласът й.

— Нали не мислите… — започна Люси и замълча.

— Че ще има нови убийства? Надявам се да няма. Но човек никога не знае, нали така? Когато някой наистина е лош… А мисля, че тук има доста голяма доза злонамереност.

— Или лудост — каза Люси.

— Разбира се, знам, че това е съвременният поглед върху нещата. Но самата аз не съм съгласна.

Люси затвори телефона, отиде в кухнята и взе подноса с обеда си. Госпожа Кидър бе свалила престилката си и се канеше да си тръгва.

— Надявам се, че ще се справите, госпожице? — загрижено запита тя.

— Разбира се, че ще се справя — бързо отвърна Люси.

Тя не отнесе подноса в голямата мрачна трапезария, а в малкия кабинет. Тъкмо привършваше обеда си, когато вратата се отвори и се появи Брайън Истли.

— Здравейте — поздрави го тя. — Появяването ви е съвсем неочаквано.

— Сигурно е така. Как е народът тук?

— Много по-добре. Утре Харолд се връща в Лондон.

— Какво мислите за всичко това? Наистина ли е било арсен?

— Да, арсен е.

— Още не се е появило във вестниците.

— Не, мисля, че полицията го пази в тайна.

— Някой трябва да има зъб на семейството. Кой може да се е промъкнал и да е пипал храната?

— Предполагам, че аз съм най-вероятният човек.

Брайън я погледна загрижено.

— Но не сте, нали? — попита той. Гласът му звучеше малко стреснато.

— Не, не съм аз — увери го Люси.

Никой не би могъл да се докосне до кърито. Беше го приготвила сама в кухнята и го беше сервирала. Единственият човек, който би имал възможност да го направи, беше един от петимата, седнали да вечерят.

— Искам да кажа, защо бихте го направили? — попита Брайън. — Те не означават нищо за вас, нали?

После добави:

— Надявам се, че нямате нищо против, задето се върнах така неочаквано.

— Не, разбира се. Дълго ли ще останете?

— Ами бих искал, ако няма да ви бъде много досадно.

— Не, не, ще се справя.

— Нали разбирате, в момента съм без работа и… доста ми дотегна. Наистина ли нямате нищо против?

— О, във всеки случай не съм аз човекът, който има думата. Госпожица Ема трябва да каже.

— О, с Ема всичко е наред — отвърна Брайън. — Винаги е била много мила с мен. По свой начин, разбира се. Тя таи нещата в себе си, всъщност е малко загадъчна. Животът тук и грижите около стария биха потиснали повечето хора. Жалко, че не се омъжи. Предполагам, че вече е твърде късно.

— Съвсем не мисля, че е твърде късно — заключи Люси.

— Ами… — размишляваше Брайън. — Може би някой свещеник — заяви обнадеждено той. — Ще бъде полезна за енорията и ще проявява такт по отношение на Съюза на майките. Наистина мисля така. Не защото знам какво означава този съюз, но съм го срещал в книгите. В неделя ще носи шапка в църквата.