Агата Кристи - Часовниците

— Казах вече. Ремонтират апартамента ми.

— Не е било проблем да ви дадат друг. Можехте да отседнете в „Риц“ и там щяхте да се чувствате много по-добре, отколкото в хотел „Кърлю“.

— Без съмнение — отговори той. — Какво ужасно кафе правят тук! Боже мой, какво кафе!

— Добре тогава. Защо?

Поаро изведнъж се ядоса:

— Дявол да го вземе! След като си толкова глупав и не можеш да се досетиш, ще ти кажа. Аз съм човек, нали? Ако се наложи, мога да бъда и машина. Мога да лежа и да мисля, но казвам ти, аз съм човек! А проблемите не са безразлични за човешките същества.

— Е, и?

— Обяснението е толкова просто, колкото е просто и убийството. Дойдох тук от чисто човешко любопитство.

Последните думи Поаро се опита да произнесе с достойнство.

Отново бях в „Уилбрахъм Кресънт“ и се движех в западна посока.

Спрях пред портата на номер деветнайсет. Този път никой не изскочи с писъци отвътре. Всичко беше тихо и спокойно.

Отидох до пътната врата и позвъних.

Отвори самата Милисънт Пебмарш.

— Аз съм Колин Лам. Бих искал да поговорим.

— Разбира се.

Тя ме въведе във всекидневната.

— Изглежда, прекарвате доста време в нашия град, господин Лам. Разбрах, че нямате нищо общо с местната полиция.

— Сведенията ви са точни. Предполагам, че сте знаели кой съм аз още от самото начало.

— Не зная какво точно имате предвид.

— Проявих голяма глупост, госпожице Пебмарш. Дойдох тук, за да открия вас. Видях ви още през първия ден след пристигането си, но не знаех, че съм ви открил.

— Може би убийството е отвлякло вниманието ви.

— Вероятно. Освен това не се сетих да погледна един лист хартия наопаки.

— И какво означава всичко това?

— Че играта свърши, госпожице Пебмарш. Вече съм наясно къде се планират всички операции. Нужните инструкции съхранявате вие, записани с Брайлово писмо. Информацията, с която Ларкин се е сдобивал в Портълбъри, е била предавана на вас. От вас е тръгвала по предназначението си чрез господин Рамзи. Когато се е налагало, нощем той се е промъквал в къщата ви през градината. Беше изпуснал една чешка монета…

— Колко невнимателен е бил.

— Всички проявяваме невнимание понякога. Прикритието ви е много добро. Сляпа сте, работите в институт за увредени деца, у дома си държите много материали, написани на Брайлово писмо, което е съвсем естествено… Вие сте удивително интелигентна и силна жена. Не зная какво ви е накарало да се заемете с тази дейност.

— Приемете, ако желаете, че съм се посветила на делото искрено, по убеждения.

— Помислих си и това.

— И защо ми говорите тези неща? Струва ми се странно.

Погледнах часовника си.

— Имате два часа, госпожица Пебмарш. След два часа хората от Специалния отдел ще бъдат тук и ще поемат всичко в свои ръце…

— Не ви разбирам. Защо идвате да ме предупредите?

— Наистина ви предупреждавам. Дойдох, за да съм сигурен, че през тези два часа нищо няма да излезе от тази къща. С едно изключение — вие самата. Ако решите да заминете, имате два часа преднина.

— Но защо?

— Защото — отговорих бавно — има голяма вероятност да станете моя тъща. Може и да греша.

Последва мълчание. Милисънт Пебмарш стана и отиде до прозореца. Не можех да я оставя без наблюдение. Нямах никакви илюзии спрямо нея. Нямах й никакво доверие. Беше сляпа, но и слепият може да се справи с теб, ако не се пазиш. Слепотата нямаше да й попречи, ако я оставех да опре пистолет в гърба ми.

— Кое ви кара да мислите, че може да сте прав? — попита тя тихо.

— Очите.

— Та ние сме много различни.

— Не е така.

Говореше почти сърдито:

— Направих всичко, което можех, за нея.

— Въпрос на възгледи. За вас това, с което сте се занимавали, винаги е било на първо място.

— Както и трябва да бъде.

— Не съм съгласен.

Отново замълчахме. След малко попитах:

— Знаехте ли, че е тя онзи ден?

— Не, преди да чуя името й. Винаги съм се интересувала какво става с нея. Винаги.

— Значи човешката природа не ви е чак толкова чужда, колкото би ви се искало?

— Не говорете глупости.

Отново погледнах часовника си.

— Времето лети.

Тя се върна от прозореца и застана до бюрото.

— Тук имам нейна снимка като малка.

Когато отвори чекмеджето, бях зад нея. Не беше пистолет, а малък остър нож. Сграбчих ръцете й и го взех.

— Може да съм мекушав — казах й, — но не съм глупак.

Тя напипа стола и седна, без да прояви никакви чувства.

— Няма да се възползвам от предложението ви. Какъв е смисълът? Ще стоя тук, докато дойдат. Винаги съществуват възможности… дори и в затвора.