Агата Кристи - Часовниците

— Само така могат да се обяснят нещата.

— Когато я видях, госпожа Бланд ми заприлича на някого — каза Хардкасъл. — Наистина, те са много различни като характер, но все пак има някаква външна прилика. А защо са се надявали, че ще се измъкнат безнаказано? Все някой е щял да потърси този човек. Щяло е да започне издирване.

— Ако той е пътувал не по работа, а като турист. Маршрутът му едва ли е щял да бъде точно определен. Писмо от тук, картичка от там… Преди близките му да започнат да се питат къде е, е щяло да мине известно време. След това на кого би му минало през ума да свърже изчезналия богат канадец, когото никой не е виждал, с човека, погребан като Хари Касълтън? Ако аз бях убиецът, бих заминал за един ден до Франция или Белгия и щях да подхвърля паспорта и документите му в някой влак или трамвай, така че следствието да започне оттам.

Помръднах неволно и Поаро ме погледна.

— Да?

— Бланд спомена, че е пътувал за един ден до Франция с някаква руса хубавица.

— Което, струва ми се, е съвсем естествено за него. Просто въпрос на навик.

— Все още това са предположения — възрази Хардкасъл.

— Но те могат да бъдат проверени — каза Поаро.

Той взе една бланка за писма от хотелските и я подаде на Хардкасъл.

— Напишете на господин Ендърби, „Енисмър Гардънс“, номер десет, Лондон. Обеща да проучи някои факти в Канада. Той е известен адвокат с опит в международното право.

— Ами часовниците?

— А, да. Часовниците. Прословутите часовници! — Поаро се усмихна. — Ако се замислите, ще видите, че са хрумване на госпожица Мартиндейл. Тъй като престъплението, както казах, е било съвсем просто, се е налагало да бъде замаскирано с помощта на някаква фантасмагория. Часовникът, който Шийла Уеб е носила на поправка… Дали го е забравила в бюрото? Госпожица Мартиндейл го е намерила и върху него е изградила всичко. Може би именно заради този часовник е избрала тъкмо Шийла да открие трупа…

Хардкасъл се намеси:

— И твърдите, че тази жена няма въображение? След като е измислила всичко това?

— Но тя не го е измислила — възрази Поаро. — То вече е било измислено. Още в самото начало долових нещо познато. Познато, защото бях чел подобни неща. И освен това имах голям късмет. Както Колин ще потвърди, аз отидох на една разпродажба на авторски ръкописи. Сред тях имаше някои и на Гари Грегсън. Не смеех и да се надявам, че ще успея, но имах късмет. Ето. — Поаро бръкна в чекмеджето и извади две стари тетрадки. — Всичко е тук. Сред многото сюжети за книги, които е смятал да напише. Не е живял достатъчно дълго, за да завърши точно тази, но госпожица Мартиндейл, която е била негова секретарка, е знаела за нея. Просто е използвала идеята и я е пригодила за целите си.

— А какво са означавали часовниците? В сюжета на Грегсън, имам предвид.

— Да. Неговите часовници са показвали пет и една минута, пет и четири минути и пет и седем минути. Това е комбинация на един сейф — 515457. Бил е скрит зад репродукция на Мона Лиза. В сейфа — продължи Поаро с неодобрение — са били скрити най-скъпите бижута на руската царска фамилия. И, разбира се, има и някакво изправено пред съда момиче. Всичко това е дошло наготово за госпожица Мартиндейл. Тя просто е подбрала подходящи хора за ролите и е адаптирала сюжета, за да няма несъответствия. И къде ни водят всичките тези чудати неща? Никъде. Абсолютно никъде. Да, тя е оправна жена. Чудя се… Той нали й е оставил наследство… От какво ли е умрял?

Хардкасъл отказа да прояви интерес към миналото. Той взе тетрадките и листа за писма от ръката ми. През последните няколко минути гледах този лист като хипнотизиран. Хардкасъл беше написал на него адреса на Ендърби, без да си направи труда да обърне бланката така, че името на хотела да е в горния й край.

Адресът му беше наопаки в долния ляв ъгъл.

Когато го видях, разбрах какъв глупак съм бил.

— Е, благодаря, мосю Поаро — каза Хардкасъл. — Наистина ни дадохте повод за размисъл. Дали ще излезе нещо от всичко това…

— Радвам се, че успях да ви помогна — отговори Поаро. Държеше се скромно.

— Ще трябва да проверя доста неща…

— Естествено… Естествено.

Хардкасъл стана и се сбогува. Поаро насочи вниманието си към мен. Вдигна вежди.

— Е, добре — каза той. — Може ли да знам какво те тормози… Имаш вид на човек, който е видял призрак.

— Разбрах какъв глупак съм бил.

— Това може да се случи на всеки.

Но не и на Еркюл Поаро! Трябваше да го нападна.

— Кажете ми едно нещо, Поаро. След като, както твърдяхте, можехте да седите на стола си в Лондон и да повикате мен и Дик Хардкасъл при вас, защо изобщо дойдохте тук?