Агата Кристи - Часовниците

Тя му се усмихна боязливо и се върна в трапезарията.

— Колин, грижи се за госпожица Уеб — каза инспекторът от вратата. — Госпожице Пебмарш, мога ли да ви помоля да дойдете?

Хардкасъл протегна ръка, за да я насочи, но тя мина решително покрай него, намери пипнешком един стол край стената, дръпна го напред и седна.

Хардкасъл затвори вратата. Преди да успее да отвори уста, жената попита:

— Кой е този млад човек?

— Името му е Колин Лам.

— Представи ми се. Интересува ме кой е той. Защо дойде тук?

Хардкасъл я изгледа с лека изненада.

— Минавал е случайно по улицата точно когато госпожица Уеб е изтичала с писък по пътеката. След това е влязъл тук, уверил се е, че е извършено убийство, и ни се обади. Аз го помолих да се върне и да ни изчака.

— Обърнахте се към него на малкото му име.

— Много сте наблюдателна, госпожице Пебмарш. — (Наблюдателна? Това едва ли беше точната дума, за друга не се сети.) — Колин Лам е мой приятел. Не ги бях виждал от доста време. Той е морски биолог — добави инспекторът.

— Разбирам.

— А сега, госпожице Пебмарш, ще се радвам, ако ми разкажете всичко, което се случи.

— С удоволствие. Но няма много какво да кажа.

— Струва ми се, че живеете тук отдавна?

— От хиляда деветстотин и петдесета. Бях учителка. Когато ми казаха, че нищо не може да се направи и че ще загубя зрението си, се заех да изучавам брайловото писмо и различни други средства за помагане на слепите. Работя в Института за слепи и увредени деца „Ааронберг“.

— Благодаря ви. А сега за събитията днес следобед. Очаквахте ли посетител?

— Не.

— Ще ви прочета описанието на мъртвия, за да видим дали ви напомня на някого. Висок на ръст, видима възраст около шейсет години, тъмна прошарена коса, очи кафяви, гладко избръснат, издължено лице, волева брадичка. Добре хранен, но не е пълен. Тъмен костюм, добре поддържани ръце. Би могъл да бъде банков чиновник, адвокат или нещо подобно. Това напомня ли ви на някого?

— Не мога да кажа, че ми напомня. Разбира се, описанието е твърде общо. Много мъже изглеждат така. Може и да съм виждала този човек някога, но със сигурност не го познавам добре.

— Не сте ли получавали писмо от някого, който е искал да се срещне с вас?

— Не.

— Добре. Значи се обадихте в Бюрото за машинописни услуги „Кавендиш“, поискахте да ви изпратят стенографка и…

Тя го прекъсна:

— Извинете ме. Не съм правила нищо подобно.

— Не сте се обаждали в бюрото „Кавендиш“ и не сте искали да ви изпратят стенограф? — Хардкасъл се втренчи в нея.

— У дома нямам телефон.

— В края на улицата има телефонна кабина — отбеляза инспектор Хардкасъл.

— Знам, че има. Но ви уверявам, инспекторе, че не съм имала нужда от стенографски услуги и не съм, повтарям, не съм се обаждала в никакво бюро, за да искам такива.

— Не сте искали да дойде лично госпожица Шийла Уеб?

— За пръв път чувам това име.

Хардкасъл се вгледа в нея с още по-голяма изненада.

— Оставили сте входната врата отключена — отбеляза той.

— Денем често оставям незаключено.

— Всеки би могъл да влезе.

— Както е и станало — сухо отговори тя.

— Госпожице Пебмарш, според заключението на лекаря смъртта на този човек е настъпила между един и трийсет и два четирийсет и пет. Къде бяхте вие в този интервал?

Тя се замисли.

— В един и трийсет или съм била излязла, или съм се готвела да излизам от къщи. Трябваше да купя някои неща.

— Можете ли да ми кажете точно къде отидохте?

— Нека помисля… Отидох до пощата на Олбани Роуд, изпратих един колет, купих пощенски марки, след това някои неща за вкъщи… А, да. От „Фийлд и Рен“, кинкалерията, взех малко безопасни игли и секретни копчета и се върнах тук. Мога да ви кажа точно в колко часа. Когато влязох през портичката, чух часовникът да кука три пъти. Чува се чак от улицата.

— Ами другите часовници?

— Моля?

— Другите ви часовници са цял час напред.

— Напред? Имате предвид стенния часовник в ъгъла?

— Не само него. И всички останали часовници във всекидневната.

— Не знам какво искате да кажете с това „всички останали часовници“. Във всекидневната ми няма други часовници.

Хардкасъл я погледна втренчено.

— Госпожице Пебмарш! Какво ще кажете за хубавия часовник от дрезденски порцелан върху рафта над камината? Ами за часовника от дубле? Ами за сребърната колесница и, естествено, за онзи, на който е написано „Розмари“?

Сега беше ред на госпожица Пебмарш да се втренчи.