Агата Кристи - Часовниците

— Палмърстоун Роуд, четиринайсет. Зад газостанцията.

— Да, разбира се. Предполагам, че работите?

— Да. Стенографка съм. Работя в бюрото на госпожица Мартиндейл.

— Бюрото за машинописни и стенографски услуги „Кавендиш“, нали?

— Да.

— Откога работите там?

— Скоро ще стане година. От десет месеца по-точно.

— Добре. А сега ми разкажете как се оказахте на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет.

— Ами, ето как стана. — Сега Шийла Уеб говореше по-уверено. — Госпожица Пебмарш се обадила в бюрото и поискала в три часа при нея да дойде стенограф. Когато се върнах от обяд, госпожица Мартиндейл ми нареди да дойда.

— Защо избра точно вас? Вие ли бяхте свободна в момента или се редувате по някакъв начин с колежките си?

— Не. Госпожица Пебмарш настояла да дойда лично аз.

— Госпожица Пебмарш настояла да дойдете лично вие. — Веждите на Хардкасъл се сключиха. — Разбирам… Защото сте работили за нея и по-рано?

— Никога не съм работила за нея — поясни бързо Шийла.

— Така ли? Сигурна ли сте?

— О, да. Сигурна съм. Искам да кажа… Човек не може да забрави тази жена, ако я е виждал веднъж. Всичко това ми се струва много странно.

— Наистина. Добре, засега няма да навлизаме в подробности. Кога пристигнахте в къщата?

— Трябва да е било малко преди три, защото часовникът с кукувицата… — Тя не довърши. Очите й се разшириха още повече. — Колко странно! Наистина много странно! Всъщност тогава не обърнах внимание на това.

— На какво, госпожице Уеб?

— Ами… на часовниците.

— На часовниците?

— Този с кукувичката удари три, но всички други бяха с около час напред. Много странно.

— Наистина е странно — съгласи се Хардкасъл. — Така. Кога забелязахте трупа?

— Когато погледнах зад канапето… Беше там… той… Ужасно! Да, ужасно!

— Съгласен съм. Познавате ли този човек? Виждали ли сте го преди?

— О, не!

— Сигурна ли сте в това, госпожице Уеб? Може би сега изглежда доста по-различен отпреди. Помислете си внимателно. Никога ли не сте виждали този човек?

— О, напълно съм сигурна, че не съм го виждала.

— Добре. Значи е така. И какво направихте след това?

— Какво направих?

— Да.

— Ами… Нищо. Абсолютно нищо. Не бях в състояние да направя каквото и да било.

— Разбирам. Не го ли пипнахте?

— Да, да. За да видя… искам да кажа… за да разбера… но беше съвсем студен… и ръката ми се изцапа с кръв. Беше ужасно! Гъста и лепкава!

Тя започна да трепери.

— Успокойте се, няма нищо — каза Хардкасъл бащински. — Това е минало. Забравете за кръвта. Продължете нататък. Какво стана след това?

— Не знам… О, да. Тя се върна.

— Госпожица Пебмарш ли?

— Да. Само че тогава не знаех, че това е госпожица Пебмарш. Влезе с пазарска чанта в ръка. — Шийла Уеб натърти „пазарска чанта“, сякаш беше нещо нелепо и неуместно.

— И какво казахте вие?

— Мисля… мисля, че не казах нищо. Опитах се, но не можах. Имах чувството, че нещо ми е заседнало ето тук. — Тя посочи гърлото си.

Инспекторът кимна.

— И тогава тя попита: „Кой е тук?“, дойде зад канапето и си помислих, че ще го… че ще го настъпи. И изпищях… След това повече не можех да спра да пищя и не си спомням как съм изтичала чак до улицата.

„Като прилеп от ада“ — спомни си инспекторът думите на Колин.

Шийла Уеб го погледна още по-уплашено и неочаквано каза:

— Съжалявам!

— Няма за какво да съжалявате. Разказахте ми много добре какво се е случило. Няма нужда да мислите повече за това. А… само още нещо. Как стана така, че се оказахте в стаята?

— Как?… — Тя го изгледа стъписано.

— Да. Били сте тук няколко минути по-рано и предполагам, че сте позвънили. Но след като не е имало кой да ви отвори, как влязохте вътре?

— А, това ли? Тя ми каза.

— Коя е „тя“, госпожица Уеб?

— Госпожица Пебмарш.

— Бях останал с впечатлението, че не сте разговаряли с нея.

— Не, не на мен. Казала го е на госпожица Мартиндейл… ако я няма, да вляза в стаята вдясно и да я почакам.

— Разбирам — Хардкасъл кимна замислено.

— Това… всичко ли е? — Попита Шийла Уеб боязливо.

— Мисля, че да. Ще ви помоля да останете още десетина минути, в случай че се наложи да ви попитам още нещо. След това ще ви изпратя у вас със служебна кола. Сама ли живеете?

— Не, с една моя леля. Родителите ми са починали.

— Как се казва тя?

— Госпожа Лоутън.

Инспекторът стана и протегна ръка.

— Благодаря ви, госпожице Уеб. Опитайте се да забравите и си починете добре тази нощ. Имате нужда от това след всичко, което се случи.