Агата Кристи - Часовниците

Вратата на номер 19 се отвори и от нея излетя някакво момиче, както ми се стори, със скоростта на бомба.

Приликата с бомба се подсилваше от писъка, който придружаваше тичането му. Беше силен, пронизителен и нечовешки. Момичето излетя през портата и така се сблъска с мен, че едва не паднах на тротоара. Но освен че се сблъска, то се и вкопчи в мен отчаяно, трескаво.

— Спокойно — казах аз. — Спокойно.

Младата жена се поуспокои. Продължаваше да ме стиска, но поне престана да пищи. Вместо това започна да диша тежко и да хлипа.

Не мога да кажа, че реагирах особено интелигентно. Попитах я дали се е случило нещо. След като осъзнах, че въпросът ми е доста неуместен, се поправих:

— Какво се е случило?

Момичето си пое дълбоко въздух.

— Там вътре! — и посочи с ръка зад себе си.

— Да?

— На пода има мъж… умрял… тя щеше да го настъпи…

— Кой?… Защо?

— Мисля, че е сляпа. По него има кръв! — Погледна надолу и отпусна едната си ръка. — И по мен… По мен има кръв.

— Така е — казах и погледнах ръкава на сакото си. — Сега има и по мен — отбелязах, въздъхнах и започнах да обмислям положението. — По-добре ме заведете там и ми покажете.

Но момичето започна да трепери силно.

— Не мога… не мога… Вече не мога да вляза там.

— Може би сте права. — Огледах се. Наоколо нямаше достатъчно удобно място, за да оставиш полуприпаднало момиче. Отпуснах я внимателно на тротоара и опрях гърба й на желязната ограда.

— Стойте тук, докато се върна — наредих й аз. — Няма да се бавя. Всичко ще се оправи. Ако ви прилошее, отпуснете се напред и опрете глава на коленете си.

— Мисля… струва ми се, че вече съм добре.

Каза го с известно съмнение, но не исках да навлизам в подробности. Потупах я окуражително по рамото и бързо тръгнах по пътеката. Влязох през вратата, поколебах се за миг във вестибюла, след това надникнах зад лявата врата. Там имаше празна трапезария. После прекосих и влязох във всекидневната отсреща.

Първото нещо, което видях, беше възрастна дама, седнала на стол. Когато влязох, тя рязко се обърна и попита:

— Кой е?

Веднага разбрах, че жената е сляпа. Очите й, насочени към мен, бяха фокусирани в някаква точка зад лявото ми ухо.

Заговорих направо по въпроса:

— Оттук излетя млада жена и каза, че вътре има мъртвец.

Почувствах колко абсурдни са думите ми. Просто ми се струваше невероятно в тази уютна стая, при тази спокойна жена, седнала на стола със скръстени ръце, да има труп. Но отговорът дойде веднага:

— Зад канапето е.

Заобиколих и го видях — разперените ръце, изцъклените очи, петното съсирваща се кръв.

— Как стана това? — попитах рязко.

— Не знам.

— Поне знаете ли кой е?

— Нямам представа.

— Трябва да повикаме полицията. — Озърнах се. — Къде е телефонът?

— Нямам телефон.

Погледнах я по-внимателно.

— Тук ли живеете? Ваша ли е тази къща?

— Да.

— Можете ли да ми кажете какво се случи?

— Разбира се. Върнах се от магазините… — Забелязах чантата с покупките, захвърлена на един стол край вратата — Влязох тук и веднага почувствах, че в стаята има някого. За сляп човек това не е трудно. Попитах кой е, но никой не отговори. Чуваше се само учестено дишане. Тръгнах по посока на звука и тогава женски глас извика, че някой е мъртъв и че ще го настъпя. След това изтича покрай мен с писък и излезе навън.

Кимнах. Разказите съвпадаха.

— И какво направихте?

— Направих крачка напред много внимателно и кракът ми се опря в някакво препятствие.

— После?

— Коленичих. Докоснах нещо… човешка ръка. Беше ледена. Нямаше пулс. Станах и седнах тук… За да чакам. Все някой щеше да дойде. Младата жена, която и да е тя, все щеше да повика някого. Реших, че е по-добре да не излизам от къщи.

Бях впечатлен от спокойствието й. Тя не себе развикала и не бе хукнала с писъци навън, обзета от паника.

Беше седнала да чака. Това беше смислена постъпка, но трябва да й е коствало усилия.

Тя попита:

— Кой точно сте вие?

— Казвам се Колин Лам. Минавах оттук.

— Къде е младата жена?

— Оставих я навън, до оградата. Преживяла е силен шок. Къде е най-близкият телефон?

— Телефон има на стотина метра надолу по улицата, малко преди ъгъла.

— Разбира се. Спомням си, че минах покрай него. Ще отида да се обадя на полицията. Вие… — поколебах се.

Не знаех дали да попитам „Тук ли ще останете“ или „Можете ли да останете сама“.

Тя ме освободи от затруднението.

— По-добре доведете онова момиче — Гласът й прозвуча решително.