Агата Кристи - Часовниците

— Не знам дали ще иска да влезе — усъмних се аз.

— Не в тази стая. Въведете я в трапезарията от другата страна на вестибюла. Кажете й, че ще направя чай.

Жената стана и тръгна към мен.

— Но… Ще можете ли…

По лицето й за миг пробяга мрачна усмивка.

— Млади човече, приготвям храната си в тази кухня още откакто дойдох да живея тук — преди четиринайсет години. Да си сляп не означава да си безпомощен.

— Извинете. Беше глупаво от моя страна. Може би трябва да науча името ви?

— Милисънт Пебмарш… Неомъжена.

Минах отново по пътеката. Когато ме видя, момичето се опита да се изправи на крака.

— Мисля… Вече се оправих повече или по-малко.

Помогнах й да стане и казах окуражаващо:

— Добре.

— Там… Там имаше мъртвец, нали?

Потвърдих.

— Да, наистина. Ще отида до телефона, за да повикам полиция. На ваше място бих отишъл да чакам в къщата. — Повиших глас, за да предотвратя възраженията й: — Отидете в трапезарията. Като влезете — вляво. Госпожица Пебмарш ще ви направи чай.

— Значи това е госпожица Пебмарш? И е сляпа?

— Да. Тя, разбира се, също е ужасена, но се държи много разумно. Хайде елате. Ще ви заведа. Докато чакате полицията, чаша чай ще ви се отрази добре.

Прегърнах я през раменете и я поведох към къщата. Настаних я край масата и тръгнах бързо към телефонната кабина.

Един безцветен глас каза:

— Полицейски участък Кроудийн.

— Мога ли да разговарям с инспектор Хардкасъл?

— Не знам дали е тук — отговори гласът предпазливо. — Кой го търси?

— Предайте му за Колин Лам.

— Момент, моля.

След малко чух гласа на Дик Хардкасъл:

— Колин? Не очаквах да те чуя толкова рано. Откъде се обаждаш?

— Кроудийн. „Уилбрахъм Кресънт“. В къщата на номер деветнайсет има мъртвец. Наръган с нож, ако не се лъжа. Умрял е, струва ми се, преди половин час.

— Кой го откри? Ти ли?

— Не. Минавах случайно по улицата. Изведнъж някакво момиче изхвърча от къщата като прилеп от ада. Едва не ме събори. Каза ми, че вътре имало мъртвец и че някаква сляпа жена щяла да го настъпи.

— Не ме занасяш, нали? — В гласа на Дик се прокрадна недоверие.

— Наистина звучи невероятно, но това са фактите.

Сляпата жена се нарича Милисънт Пебмарш и е собственичка на къщата.

— А защо е искала да го настъпи.

— Не, не в този смисъл. Тя е сляпа и не е знаела, че е в дома й.

— Ще задвижа нещата. Чакай ме там. Какво стана с момичето?

— Госпожица Пебмарш му прави чай.

Дик Хардкасъл отбеляза, че това е добре.

Машината на закона действаше с пълна сила на „Уилбрахъм Кресънт“ № 19. Имаше съдебен лекар, фотограф, специалист по отпечатъците. Те работеха безшумно, с професионализъм.

Най-накрая се появи и инспектор Хардкасъл — висок човек със сипаничаво лице и изразителни вежди, който подобно на някакъв бог бе дошъл да провери дали се прави всичко необходимо. Той огледа набързо трупа, размени няколко думи с лекаря и след това отиде в трапезарията, където го очакваха трима души. Госпожица Пебмарш, Колин Лам и едно високо момиче с къдрава кестенява коса и големи уплашени очи. „Много е хубава“ — помисли си инспекторът и се представи на госпожица Пебмарш:

— Инспектор Хардкасъл.

Беше чувал за нея, макар и пътищата им да не се бяха пресичали. Беше я виждал в района си, знаеше, че е бивша учителка и че в момента преподава Брайлово писмо в Института за деца с увреждания „Ааронберг“.

Струваше му се много невероятно точно в нейната строго и с вкус подредена къща да бъде открит труп, но пък невероятното се случваше доста по-често, отколкото човек е склонен да вярва.

— Случилото се е ужасно, госпожице Пебмарш — заговори той. — Вероятно сте преживели голямо сътресение, ще трябва да взема показанията и на трима ви. Доколкото разбрах, госпожица… — той погледна бележника, който един униформен полицай поднесе пред очите му — Шийла Уеб е открила трупа. Ако позволите, госпожице Пебмарш, с госпожица Уеб ще отидем в кухнята, за да поговорим на спокойствие.

Той отвори вратата към кухнята и изчака да мине момичето. Там вече седеше млад цивилен полицай и пишеше нещо на една малка масичка.

— Този стол изглежда удобен — отбеляза инспектор Хардкасъл и се настани върху стилния осъвременен вариант на старинна мебел.

„Няма да те изям, мила моя“ — едва не каза той, но се въздържа. Вместо това успокои момичето:

— Няма защо да се тревожите. Налага се да изясним обстоятелствата. Така. Името ви е Шийла Уеб. А адресът ви?